— Пред хижата на Ланглоа има червено знаме! — каза Ян. — Виках, стрелях с пушката, но никой не се обади. Изглежда, Ланглоа е умрял.
— Милостиви Боже! — простена Уилямс.
Червеното му лице посиня. Къминс отведе кучетата, а Ян влезе в магазина да хапне нещо.
Муки и Пери се върнаха в станцията на следващия ден. Младият Уилямс също не закъсня да се прибере. Беше видял следите от болестта сред индианците от племето кри в Уотърфонд.
Всеки ден в станцията ставаше все по-тежко. Известно време Ян сякаш не разбираше целия ужас на положението, продължаваше да свири на цигулката и да подскача весело около Мелиса в хижата. Той не бе видял епидемията отпреди деветнадесет години, не я бяха видели и другите, включително и Муки, най-малкият от всички.
Ян не знаеше какво нещо е червеният ужас, който идеше да покоси жителите на обширния Нортланд и да го обезлюди като Сахара. Но скоро разбра. През февруари бе изчезнало почти цялото племе кри край езерото Уоластън. Червеното знаме сочеше пътя от Нелсън Хаус насам. Смъртта чукаше от хижа на хижа и в гората на запад. Към средата на месеца езерото Бейн бе отворено единствено откъм север.
Линиите на капаните на компанията бяха съкратени и после съвсем изоставени. Започна се голямата борба с епидемията. Уилямс събра хората си и разясни как подобна битка е била водена преди две десетилетия. В район от шестдесет мили около станцията трябваше да се обходят всички хижи на бели и индианци и там, където се развяваха червени знамена и хората бяха умрели, хижите трябваше да се запалят. Опасността за изпълнителите на тази задача се състоеше в това — да проверят помещенията. Можеха и сами да станат жертви на смъртта, но щом призивът бе отправен, всички се отзоваха единодушно.
Къминс и Ян обядваха за последен път с Мелиса. Седнала между тях, тя бе озадачена от мълчанието им. След като се нахраниха, двамата излязоха навън.
— Муки не е дошъл в магазина — забеляза Къминс. — Уилямс мисли, че е отишъл с кучетата, но това не е вярно. Видях го, когато се прибра в хижата си след полунощ. Утре сутринта може би ще има червено знаме и на езерото Бейн.
Ян сподави острия вик.
— А! Една светлина! — изохка Къминс. — Борова главня пред вратата му.
Откъм хижата на Муки се разнесе треперлив жален глас. Беше бащата на метиса. Тук-там започнаха да се явяват и други светлини като през онази нощ, когато Къминс излезе да съобщи за смъртта на жена си. Той хвана Ян за ръката, обзет от ужас:
— Ето го и знамето! — прошепна. — Върни се при Мелиса. Вкъщи има храна за един месец. Ще донесеш и дърва. Залости вратата и проветрявай само през задния прозорец. Стой затворен вътре, докато всичко се свърши! Върви!
— Отивам при червеното знаме! — твърдо каза Ян и се отдръпна от него. — Вие трябва да останете при Мелиса!
— Моето място е при мъжете.
— И моето! — настояваше Ян.
— Един от нас трябва да се затвори вкъщи с нея! — умоляваше Къминс. — Нали ти дойде през онази страшна нощ, защото тук бе Мелиса, нещо те бе изпратило, не разбираш ли? И тя никога оттогава не е била в опасност. Трябва да останеш с цигулката си при Мелиса!
— Тя ще избере сама! — каза Ян. — Сега ще идем в хижата и кьм когото се обърне най-напред, той ще отиде при червените знамена. Другият ще остане с нея, докато премине епидемията.
С тия думи Ян тръгна към хижата и като отвори вратата, отдръпна се да стори път на Къминс. После, зад широките му рамене се усмихна и протегна ръце към Мелиса, която си играеше на масата. Къминс не забеляза нищо.
Ян хиляди пъти беше правил така и Мелиса знаеше какво следва: целувка и весело подхвърляне до тавана. Тя скочи от пейката и се затича към него. Тоя път не я подхвърли, само я прегърна и скри лицето си в меките й коси. После погледна Къминс.
— Нагоре, нагоре, Ян! — извика Мелиса.
Той я подхвърли, целуна я пак и я сложи да седне на края на масата.
— Аз отивам при болните от племето кри — каза половин час по-късно Ян на Уилямс. — Сега, когато епидемията е дошла и на езерото Бейн, Къминс трябва да остане с Мелиса.
ДЪЛГО ОЧАКВАНЕ
Сутринта Ян пое старата пътека за Хазабала. Хората от племето кри си бяха отишли. През деня попадна на следите им, които се отдалечаваха на север. Каза си:
— Отишли са при ескимосите. А, Казан, какво има, за Бога?
Челното куче бе клекнало и ръмжеше срещу една фигура, която залиташе насам. Това бе Кроасе. Французинът с охкане падна върху шейната.
— Болен съм и съм гладен — проплака Кроасе. — Самият дявол е влязъл в хижата ми. От три дни не съм ял нищо друго освен сняг и един суров дрозд.