— Болен? — отдръпна се Ян.
— Да, болен, защото стомахът ми е празен. — Показа му превързаното си с една окървавена дрипа рамо и голия си врат. — Десет дни не бях у дома, ходих да разнасям червения плат, а когато се върнах, намерих същия ужасен знак над моята хижа. Поисках да вляза, но жена ми залости вратата и каза, че ще стреля срещу мене, ако не се запилея из горите. През нощта се опитах да се промъкна през един прозорец и тя ме заля с вряла вода. Направих си индианска колиба в края на гората и прекарах там пет дни, но нямах кибрит, нямах и какво да ям. Приближих се до хижата и жената наистина стреля по мен и ме рани в ръката.
— Ще ви дам нещо за ядене — окуражи го Ян. — Откога се вее червеното знаме?
— Изгубих понятие за времето, но сигурно не е по-малко от дванадесет дни и навярно едва ли ще бъде свалено до края на зимата.
— Това не може да е шарка. Идете и кажете на жена си!
— За да ме застреля от благодарност! — измърмори Кроасе, унищожавайки хляба и сухара. — Отивам на езерото Бейн, дай ми дванадесет клечки кибрит. Тоя дрозд ще остане в стомаха ми цял живот, защото не го оскубах.
— Трябва да сте щастлив, Кроасе. Имате доказателство, че жена ви ви обича.
— Ако сачмите, врялата вода и празният стомах са доказателство, наистина ме обича, Ян Торо! Във всеки случай не вярвам да е искала да ме улучи. Прицели се зле, като всяка жена.
Ян го остави до един голям огън и се отправи на югозапад, за да изгори хижата на Ланглоа. Червеното знаме се вееше там, където го видя преди няколко седмици. Прозорците бяха още повече замръзнали. Ян почука на вратата с приклада на пушката. Счупи прозорците. Нямаше съмнение, че Ланглоа е умрял.
Донесе съчки от гората и ги натрупа близо до дървата, после седна на шейната да наблюдава огъня. Хижата пламна.
Той продължи на запад. Като се отдалечи на доста голямо разстояние, попадна на три изгорели индиански къщи, в една от които се виждаха овъглени кости. Пътят му заизвива ту на запад, ту на изток. При Сивия Бобър срещна един кри, който му каза, че двадесет мили по-нататък има едно напълно изоставено село от шест хижи. Ян веднага се насочи към селището, отправяйки молитви към всички ангели да пазят Мелиса.
Кроасе пристигна в станцията четиридесет и осем часа след срещата си с Ян.
— Червеното знаме е навсякъде! — помисли си той, като видя хижата на Муки. — На изток и на запад от Хазабала всичко е пламнало.
В станцията пристигна и онзи кри от Сивия Бобър.
— Шест индиански хижи опустяха. Хората вътре са мъртви.
Един чиновник от вашата компания отиде да ги изгори — каза той на Уилямс.
Без да се приближи до къщата на Къминс, Уилямс вдигна рога си от брезова кора и извика през него:
— Ян Торо е сред заразата на юг. Там работата е много за един човек. Отивам и аз с кучетата. Кроасе ще пази магазина за известно време.
Мелиса чу тези думи и когато баща й затвори вратата, тя го погледна с разширени от страх очи. Макар и дете, тя разбираше, че Ян се е изложил на голяма опасност. Строгите закони на дивия свят бяха започнали да оказват влиянието си и върху нея. И инстинктът, и разумът й се бяха изострили, както става с индианските деца, превърнали се в жени и мъже на петнадесет години.
Мелиса знаеше какво означава червеното знаме над къщата на Муки. Знаеше, че въздухът е опасен за тези, които го дишат, че жителите на гората измират, че наоколо витае нещо странно, което баща й наричаше мор, че Ян е отишъл далеч и също може да умре. Вратата им бе затворена с ключ и мандало. Тя не смееше да си покаже главата дори през прозореца, когато го отваряха за малко да се проветри и да проникне слънце.
Без да иска, Къминс засилваше страха й, отговаряйки точно на въпросите й. По тоя начин се увеличаваха и нейните познания. Мелиса все повече мислеше за Ян и често се взираше през двата затворени прозореца с надежда да го види, че се завръща. В малката Библия, останала от майка й, имаше една проста молитва. Всяка вечер момичето я произнасяше, като добавяше от себе си:
— Отче наш, който си на небето, моля ти се — запази Ян! Една сутрин брезовият рог повика Къминс на прага. Беше петият ден от заминаването на Уилямс. Кроасе съобщи:
— Муки и старият са умрели. Не виждам дим над комина. Отивам да подпаля хижата.
Къминс се тръшна като замаян на леглото си. Раменете му се разтресоха от плач. Мелиса, се притисна до него и също заплака. Тя не знаеше какво бе направил Муки за майка й. Знаеше само, че е умрял, убит от онова страшно нещо.
След малко Мелиса чу един особен шум и се лепна на прозореца. Хижата на Муки бе в пламъци. С разширени от ужас очи, но без сълзи, момичето гледаше пламъците, които се издигаха високо сред елхите. Представи си вътре Муки и изпищя. Баща й дотича и я отведе в нейната стая.