Сутринта Къминс влезе да я събуди и лицето му побледня като на мъртвец. Мелиса не беше заспивала. Бузите й горяха от треска.
— Ти си болна, Мелиса — прошепна уплашен Къминс. Падна на колене до нея и сложи ръка на челото й.
— Искам да си дойде Ян! — каза момичето.
— Ще изпратя да го повикат, миличка. Ще се върне скоро. Ще помоля Кроасе да иде да го потърси.
Измъкна се така, че тя да не види лицето му. Кроасе го зърна и излезе от магазина.
— Кроасе, за Бога, вземи кучетата и иди да търсиш Ян Торо! — изплака Къминс. — Кажи му, че Мелиса умира. Тичай, брат, тичай!
— Веднага тръгвам! — кимна Кроасе.
След няколко минути Къминс го видя през прозореца да заминава.
— Ян ще дойде скоро, Мелиса! — погали бащата косата й, паднала на гъсти вълни по възглавницата.
Косите й бяха също като на майка й, лъскави и меки. Детето мълчеше и го гледаше с очите на майка си.
Привечер настъпи промяна: червенината на треската изчезна от бузите на момичето. Мелиса заспа. Къминс остана цяла нощ до вратата. Призори, съсипан от дългото бдение, бе задрямал с клюмнала глава.
Когато се събуди, хижата бе пълна със светлина. Той дочу шум, стресна се и скочи на крака. Мелиса палеше печката.
— Тая сутрин съм по-добре, татко. Защо не поспа, докато приготвя закуската?
Къминс я грабна и затанцува с нея из стаята, събаряйки столовете. Хижата се изпълни с дим.
— Ти се разболя от видяното през прозореца, Мелиса. А аз, глупакът, си помислих…
Остави я на пода, замълча и после продължи с развълнуван глас:
— Страхувах се да не си се разболяла за по-дълго време, мила!
Той открехна прозореца и в стаята нахлу свеж въздух.
Кроасе се завърна. Не намери червено знаме над хижата на Къминс, но и не носеше известия за Ян. Бе успял да научи, че Уилямс се бил заразил и лежал болен в една индианска хижа. По-късно към тази лоша вест се прибави и най-лошата — агентът на станцията умрял през март и бил изгорен.
Кроасе отново пое пътя за Чърчил и се видя с жена си, която бе готова да го посрещне с разтворени обятия, а по-късно се присъедини към Пери да търсят заедно Ян на север. Не го намериха и Къминс изгуби всякаква надежда.
Не бе възможно да крие дълго опасенията си от Мелиса. Първото силно преживяване й се бе отразило много неблагоприятно. Не се заиграваше с играчките си като преди. Не похващаше книгите, подарени й от Ян след завръщането му от Чърчил и Йорк фактъри. Мелиса започна да се среща по-често с индианските и метиските деца в магазина. Слушаше разговорите на мъжете, но не им се усмихваше. Ян бе за нея и майка, и брат, и всичко най-скъпо, а си бе отишъл. Бе изчезнал и Муки, когото обичаше. Нямаше го и Уилямс. Светът се бе променил ужасно и празнотата наоколо засилваше нейната проницателност.
Отново се запролети. Слънцето огря снеговете и Мелиса съвсем заприлича на дивите деца из горите наоколо. Престана да се грижи за косата си, остави я да пада свободно по раменете й.
Една вечер дори пропусна да прочете молитвата си. Къминс не забеляза това. Не го забеляза и на другата, и на следващата вечер. Обзет от дълбока тъга, и той престана да обръща внимание на много неща. В хижата цареше униние и подтиснатост. Нямаше ги предишните смехове.
Един ден в началото на пролетта, както си обядваха и слънцето ги грееше през стъклата, шум от бързи стъпки накара Мелиса да вдигне глава към отворената врата. На прага се беше спряла странна фигура и втренчено гледаше към тях. Окъсаният побледнял човек протегна ръце. Мелиса го позна и скочи:
— Ян, Ян, моят Ян!
Гледайки Мелиса в прегръдката на госта, от вълнение Къминс не можеше да издаде никакъв звук. Най-сетне промълви:
— Ян!
Той прегърна и двамата. Ян обърна за миг лицето си към светлината и Къминс разбра:
— Прекарал си болестта, но не те е белязала!
— Слава Богу! — усмихна се Ян.
Мелиса погали бузите му. Тая вечер тя не забрави молитвата си и накрая добави:
— Татко наш, който си на небето, благодаря ти, че върна Ян!
ПОЧТИ ЖЕНА
След опустошенията на епидемията настъпи печално успокоение. Жителите на гората отново дишаха без страх, но от Хъдзъновия залив до Атабаска и чак до територията на Елените на юг се мълвеше за ужасните страдания, които никой никога нямаше да забрави.
Животът бе сломен от едно бедствие, по-страшно от онова, което разрушава градове, но сега бавно се възстановяваше. Нямаше кой да помага. Същите хора, които бяха минали през страданието, сега започваха всичко отново, изграждайки бъдещето си върху развалините на миналото. В продължение на няколко месеца племето кри пееше погребални песни, оплаквайки умрелите. Мъжете пристигаха в станцията без жени и деца. Всичко обичано и скъпо оставаше в гората. Рядко се мяркаше и по някоя жена. Кучетата виеха сред развалините, напразно зовейки изчезналите си господари.