Епидемията бе отнесла хиляди хора, но милионите смеещи се и танцуващи отвъд границата на гората знаеха съвсем малко за бедствието.
Станцията на езерото Бейн пострада най-малко от всички северни станции, защото ледените ветрове успяха да прогонят заразата на запад. С последните снегове пристигна новината, че Къминс е назначен за агент на мястото на Уилямс и Пери замина веднага за Фон дьо Лак да търси Жан дьо Гравоа, за да поеме длъжността началник на персонала. Кроасе пък се отказа от лова на лисици заради мястото на Муки.
Тия промени донесоха нещо ново в живота на Мелиса. Съпругата на Кроасе, живяла като девойка в Монреал, бе добра жена, а Йовака, сега майка на едно хубаво момиченце и на един малък Жан, бе същинска млада Венера с нежен глас. С течение на годините тя беше станала още по-хубава и мила, нещо рядко за метиските.
— Но тя има във вените си добра кръв — заявяваше Жан с гордост. — Майка й бе принцеса, а бащата — чист французин. Какво повече би могло да се желае?
Така за пръв път в живота си Мелиса откри радостта да има за другарки жени от своя кръг. Новите връзки обаче не промениха отношенията им с Ян. Привързаността им дори се засилваше още повече. Преживените ужасни месеци ги бяха променили и им бяха дали нещо, което по-скоро узрява в бедствието, отколкото в благоденствието и веселието.
Пред Мелиса се бяха открили нови хоризонти на мисълта. По-иначе гледаше вече на нещата около себе си. Най-строгият от всички учители, животът, и бе дал горчивия опит на страданието и това преждевременно бе развило интелекта на момичето.
Тя вече смяташе Ян не само за другар, чиято цел е да я забавлява и обича. В нейните очи той бе станал мъж, дори герой, който по собствено желание бе тръгнал да се бори със смъртта. Жената на Кроасе и Йовака й бяха казали, че Ян е извършил най-храброто дело, което може да се извърши от един човек на земята. Мелиса се гордееше с него пред индианските деца и те го наричаха „носач на главня“. Ян бе висок колкото Кроасе и по-едър от Жан. С една ръка я повдигаше от земята.
Двамата скоро подновиха съвместните си уроци. Занимаваха се по няколко часа на ден, като същевременно през цялото лято Ян я учеше да свири на цигулка. Топлите месеци бяха време на бездействие в станцията и това улесняваше Ян да се занимава почти непрекъснато с Мелиса. Научиха се да четат книгите, донесени от форт Чърчил и от Йорк фактъри. Вечер си пишеха писма и си ги разменяха на масата пред веселите очи на Къминс, който пушеше лулата си. За бащата бе повече от забавно да му четат тези писма. Една вечер в края на лятото, вече се бе захладило и печката гореше, Ян зачете поредното си писмо.
— Спри, Ян, спри тука! — прекъсна го Мелиса.
Той се изчерви, произнасяйки следните думи:
— „Намирам, че имаш много хубави очи: харесват ми.“
— Какво каза? — попита Къминс. — Чети високо, Ян!
— Не! — заповяда Мелиса, като скочи на крака и обиколи масата. — Не трябва да четеш това! — Дръпна листа от ръката му и го хвърли в огъня.
Ян се развесели и се поправи:
— „Намирам, че имаш много хубави коси: харесват ми!“ През зимата Ян бе назначен за ловец на станцията и имаше възможност да прекарва по-голямата част от времето си вкъщи, понеже по границата на Пустинните земи дивечът изобилстваше. Двамата продължиха да прелистват книгите, докато Ян изчерпа познанията си. Макар и с по-бавно темпо, през лятото те преровиха цялото съдържание на сандъка в ъгъла на стаята. Сега Мелиса свиреше на цигулка, а Ян я слушаше с блестящи от гордост очи. Малките и пръсти ловко се движеха по струните. Лицето й бе озарено от радост. Веднъж тя неволно надникна вътре в цигулката и с изненада забеляза свитъка. Ян дръпна инструмента от ръката й.
— Искам да ви изсвиря нещо ново! — каза той на френски, смеейки се.
После извади незабелязано малкия свитък от цигулката и му намери друго скривалище.
Инцидентът събуди у него странния дух, вселил се в душата му във форт Чърчил и съхранил се чак досега. Тоя път духът не го безпокоеше особено със своя зов, времето бе простряло тънко було върху миналото и това не можеше да не го радва.
Откакто Мелиса бе пораснала, гората му изглеждаше по-хубава, а смяната на сезоните увеличаваше щастието му. Той не пропускаше и най-малката промяна у нея, сякаш наблюдаваше едно цвете. Не бе поривист като Жан дьо Гравоа. Бе усвоил мълчанието на Севера и радостта му бе спокойна и дълбоко притаена в сърцето. Особено го впечатляваше видимата промяна на косите й, все по-лъскави ставаха и падаха на раменете й. Бяха вече досущ като косите на майка й. Очите й придобиваха оттенъка на цветето бакниш, което растеше по върховете. За Ян, Мелиса олицетворяваше красотата на света и нищо не бе в състояние да га раздели.