— Мълчи! — упрекна го Йовака. — Ян трябва да забележи сам.
— Да… наистина! — съгласи се Жан, който месеше тестото. — Тогава тичай вкъщи, Ян, да видиш какъв подарък ти е приготвила Мелиса за рождения ти ден!
РОЖДЕНИ ДНИ
Ян тихо влезе през отворената врата. Вътре нямаше никой. За да извести за присъствието си, той се изкашля и нарочно побутна един стол. Смехът в съседната стая утихна, после вратата се отвори и на прага застана Мелиса:
— Е, как ти се струва, братко Ян?
Косите й бяха събрани на върха на главата, както в журналите. Бузите й бяха зачервени. Очите й гледаха въпросително.
— Така ли изглеждам, както си ме представяше, Ян? — попита тя с нотка на съмнение в гласа.
— По-хубава си от всякога, Мелиса! — отвърна Ян.
Каза го с някаква сериозност, която я накара да се приближи до него с обичайния си поривист и почти детински начин. Сложи ръце на раменете му.
— Ако съм хубава… и ти харесвам така…, защо тогава…
Ян я прегърна и я целуна, но веднага я пусна.
— Драги ми, братко, приятно ми е, че ме целуваш, но трябва да ти кажа нещо. Сутрин, преди да отиде в магазина, татко винаги ме целува. Помня, че и ти винаги ме целуваше, когато се прибереше вкъщи. Но отскоро си задавам въпроса — дали братята по-малко обичат порасналите си сестри.
— Понякога обичат по-малко сестрата, а повече — друго момиче, хубава Мелиса! — каза весел глас от вратата.
Беше Жан дьо Гравоа. Влезе с котешка пъргавина и се поклони на Мелиса:
— Небесни светии, но тя наистина е вече жена, Ян Торо, както ми каза моята Йовака! А сладките, хлябът, тортата?! Трябва да забавите вечерята, прекрасна госпожице, защото Господ да ме пази от злото, ако тестото ми не е наред! Да бяхте видели каква бъркотия беше у дома! А моята Йовака се смее и ме нарича некадърник!
— Ужасно сте влюбен, Жан! — разсмя се до сълзи Мелиса. — Също като в книгите, които четем с Ян.
— И винаги ще бъда, драга моя, докато дъщерята на принцесата и правнучката на един дружинен началник ми позволява да меся за нея тесто!
Мелиса сложи червения шал на главата си:
— Отивам да й помогна, Жан!
— Господи! — възкликна Гравоа. — Моите поздравления, Ян Торо. Това означава…
Французинът сви очи.
— Девойките от племето кри за пръв път си вдигат плитките, когато се сгодяват. Когато попитах милата ми Йовака дали иска да бъде моя жена, тя избяга, и ми се подигра. Аз се отчаях, но тя се върна при мене, преди да бях умрял от отчаяние, и бе с навити плитки на главата си!
Французинът замълча, изненадан от странния поглед на Ян, който гледаше неподвижен и втренчен над главата му.
— Не, не означава нищо — промълви най-сетне Ян с побледняло лице.
Жан се отпусна на стола до масата, като поразен от неочакван удар. От гърдите му се откърти тежка въздишка:
— Ян Торо, ти забрави, че убих мисионера заради тебе и че през всичките тия години никога не те попитах коя е причината за случилото се в планината!
В гласа му трептеше нежност и приятелство, близки до обичта, която в техния мъжки свят нито се продава, нито се купува.
— Забрави ли, Ян Торо? Не може ли Жан дьо Гравоа да направи нещо за тебе?
Придърпа стола срещу Ян и зачака, стиснал лице в шепите си, докато другият не вдигна глава. Очите им се срещнаха в упор с прям поглед, изразяващ клетвата и задълженията на всичко онова, което честта на дълбоките снегове символизираше за двамата.
Все така безмълвно Ян бръкна във вътрешния джоб на дрехата си и извади свитъка, който бе крил в цигулката. Една по една подаде страниците на Жан.
— Боже мой! — прекръсти се Жан, след като ги прочете. Двамата се спогледаха, еднакво бледи.
— Ето защо исках да убия мисионера! — призна Ян. После посочи страниците, написани с по-грубия почерк:
— Сега разбирате ли защо не може да има никакво значение това, че Мелиса си е вдигнала косите нагоре!
Стана и прибра листовете, които моментално сами се навиха на роло.
— Сега разбирате ли? — развълнувано повтори Ян.
— Разбирам! — вдигна лактите си от масата Жан. — Разбирам, Ян Торо, и благодаря на Света Богородица, че аз, Жан дьо Гравоа, убих мисионера.
— Но другият, другият, който казва, че аз…
— Мълчи!
Французинът стисна ръката на Ян между мургавите си нервни пръсти:
— Трябва да забравиш това. Няма никакво значение, никакво, Ян Торо! Никой ли не го знае освен тебе и мене?
— Никой. Исках Мелиса и баща и да го узнаят един ден, но отлагах, отлагах и сега вече не смея да им го кажа. Напразно се стараех да го забравя. Всяка година погребвах тоя спомен по-дълбоко в сърцето си, но днес в планината…