— Тъкмо днес и тук ще го погребеш отново и то така, че повече да не мислиш за това! Гордея се с тебе, Ян Торо, и те обичам! За пръв път Жан дьо Гравоа казва подобно нещо на друг мъж. А! Ето ги!
Французинът дръпна Ян кьм вратата. Мелиса и Йовака носеха през площада голям индиански панер и весело се смееха. Като видяха двамата, жените оставиха панера и им дадоха знак да отидат на помощ.
— Би трябвало да бъда почти най-щастливият човек на света! — неочаквано изрече Ян. — Най-щастливият след Жан дьо Гравоа.
Жан изтича пъргаво към жените, вдигна панера и едва тогава Ян го настигна.
— И ти ли остаряваш, Ян? — пошегува се Мелиса, като останаха няколко крачки след Жан и жена му. — Вървиш толкова бавно!
— Струва ми се, че съм на двадесет и девет години.
— Така ли мислиш?
И тоя път Мелиса не можеше да прикрие закачливостта си.
— Но как, Ян…
Никога не бе й говорил като сега:
— И аз съм роден през зимата, както тебе, Мелиса. Може би на вчерашния ден… Може би на утрешния… Друго не знам!
Устните му се свиха от болката, която се мъчеше да скрие.
Радостта бързо изчезна от лицето на Мелиса. Сините й очи се изпълниха с тъга, каквато не бе виждал у нея. Ян почувства, че го е разбрала и от все сърце съжали за думите си. Тя сложи ръка на рамото му. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Прости ми! — прошепна Мелиса. — Прости ми, драги Ян! Притисна ръката му до сърцето си и той усети ударите му.
— Днес е твоят рожден ден, Ян! Твоят и моят, моят и твоят… И отсега нататък винаги ще ги празнуваме заедно, нали, Ян?
ОТКАЗЪТ
Когато вечерта свърши, Ян въздъхна с облекчение. Жан и Йовака, Кроасе и жена му пожелаха лека нощ на домакините. Къминс и Мелиса се оттеглиха в стаите си. Нервите на Ян най-сетне се отпуснаха.
Никога не бе свирил както през тая вечер. Цигулката му сякаш оживя. Ян развълнувано пееше дивите песни на гората, а скоковете му в танца на карибу стигаха до тавана, но въпреки това лицето му имаше студено изражение и погледът му не пламтеше, когато се спираше на Мелиса. Тя не можеше да не забележи това и неведнъж го поглеждаше въпросително. Но очите на Ян бяха потъмнели и никак не приличаха на онези очи, с които той я беше гледал, когато слизаха от планината.
Ян сякаш не откриваше промяната у себе си. Усмихваше се на усмивките й, но маската от лицето му не падаше.
Всички си бяха отишли вече. Къминс остана малко в стаята да изпуши още една лула, преди да се оттегли. Сега Ян спеше в една от стаите на магазина. Стана, взе дрехата и шапката си и отвори тихо външната врата, за да не събуди Мелиса, която беше отишла в своята стая преди половин час.
На излизане той чу лек шум и името си, произнесено ниско и нежно:
— Ян!
Мелиса стоеше на прага на стаята си. Не бе се съблякла, а в косите й все още имаше червени клонки от бакниш.
— Ян, ти не беше доволен от мене тая вечер. Кажи ми защо!
— Доволен бях, Мелиса.
По небето трептяха безброй звезди, както в онази нощ преди петнадесет години. Голямата самотна елха се очертаваше в сребристата светлина и върхът й леко се поклащаше от подухването на вятъра.
От гърдите на Ян се изтръгна дълбока въздишка:
— Мелиса, Мелиса! Преди петнадесет години дойдох откъм оная гора там, гладен и изтощен и свирех на цигулката, докато майка ти умираше. Тогава ти беше мъничка. А тая вечер си ми по-скъпа от всякога!
Отпусна ръката й, която държеше в своята, и се обърна, за да скрие вълнението си. Тя изхлипа.
— Ян, мой Ян!…
Мелиса го прегърна. Прегръщаше го с предишната гордост и любов и цялата трепереше като струна.
— Днес не ти се харесах — прошепна тя. — Няма вече да си вдигам косата.
Той я целуна и я пусна.
— Никога, никога вече, докато не забравиш, че си ме обичал. Лека нощ, братко Ян!
Ян се отдалечи и мина през площада, за да влезе в студената и мъртва гора. В ушите му още звучеше шепотът на Мелиса. Чувстваше ласката на косите й. Но знаеше какво значи тоя ден за него и го обземаше непоносима мъка.
Преди петнадесет години! Същите звезди. Същото синьо пространство. Същите дървета, които слушаха неговите ридания и неговата молитва…
Стигна до мястото, където утъпканата пътека се губеше в блатата. Спомни си, сякаш бе вчера, как се напрягаше да се измъкне, окървавен и умиращ от глад, с цигулка под мишница, как се ориентираше по лаенето на кучетата, идещо сякаш от хиляди мили. Сега си пробиваше път през заплетените клони, докато се намери върху една огромна скала, от която устреми поглед на север.
Бе дошъл дотук, вървейки по границата на тия земи, излагайки се на всякакви опасности. Палеше огън, за да плаши вълците. Свиреше непрекъснато, за да не падне духом, преди да е намерил Мелиса. Петнадесет години оттогава! И цялата тежест на всичко, скривано през тези години, днес се стовари на плещите му. Той тихо прошепна последните й думи: „Лека нощ, братко Ян!“