Бръкна във вътрешния джоб на дрехата си и извади свитъка, който Жан дьо Гравоа бе прочел. Смачка го между пръстите си, загледан в голата мрачна равнина. Зад него бе пропастта, над която звездите едва доловимо потрепваха. Потърси с поглед една огромна елха върху стръмния склон.
Това бе особено дърво: зловещо и черно, без клони и листа, високо стотина стъпки. Минаващите оттук на изток и на запад знаеха, че това е един своеобразен паметник, направен от хората. Муки бе разказал историята му на Ян. През първата есен, прекарана от жената на Къминс край езерото Бейн, той и Пери се изкачили на старата елха и така я окастрили, че останал само върхът. Оттогава елхата се наричала „Дървото на жената на Къминс“. Това означаваше — цялата любов и чест на гората й принадлежат.
Ян отиде под дървото със смачкания свитък в ръката си. Преди време беше забелязал една дупка в кората, където две птичета събираха храната си. Напипа я, набута вътре свитъка и запълни дупката с мъх.
— Винаги само моя сестра и нищо друго! — като заклинание произнесе Ян Торо, сякаш говореше на дух, обитаващ старата елха. — Това е честта на снеговете! Така иска Бог!
Вътрешната му борба бе приключила. Гласът му беше станал ясен и твърд. Той вдигна ръце към оголеното дърво:
— Ян Торо се заклева, че никога няма да стори зло на малката Мелиса!
Далеч, в самотните дълбочини на блатата, се понесе проточен вой на вълк, вой на див глад, който замря в едно безкрайно тъжно ехо. Приличаше на воя на куче пред прага на хижа, в която господарят лежи мъртъв. Сърцето на Ян се сви от болка. Сякаш чу погребалната песен на изгубените си надежди, които тая нощ го изоставиха завинаги.
Воят се повтори и като стигна най-високия тон на отчаянието, стихна и се превърна в глас на ударено куче. След миг гората изтръпна от призивния вой на вълка, открил плячка и зовящ събратята си. Ехото още не беше замряло, когато един подир друг се обадиха и останалите вълци от разпръснатата глутница.
Воят на вълците се пренесе от блатата в планината и стигна чак долу, в Пустинните земи.
— Един карибу — каза си Ян. — Бяга към равнината. Там няма къде да се скрие, изгубен е!
Той се върна при старото дърво, откъдето можеше да види цялата равнина. Глутницата вълци се отправи на запад, воят им замря в далечината, но после се разнесе по-силно на север, след това на изток, приближавайки се все повече, докато Ян съзря в нощта едно бързо тъмно петно.
Бягащият карибу мина край него на пушечен изстрел, а подире му се носеха вълците, някои от тях вече го настигнаха и тичаха почти редом с плячката си от двете й страни. Наоколо цареше зловещо мълчание. Пред глутницатата имаше малко езеро. Преследваното животно правеше отчаяни усилия да се добере дотам, но вълците стесняваха кръга си и плътно го наобиколиха. Тогава настъпи краят, бърз, решителен, тих. Затракаха челюстите, захрущяха кости. Ян се завърна на езерото Бейн, ужасен от видяното.
БРАТ ЯН
Ян влезе в хижата призори. По лицето му личаха следите от вътрешната борба. Къминс вече бе закусил. Мелиса беше сама, вчесала косите си назад, както обикновено. Щом го видя, тя дръпна едната от дългите плитки на гърдите си.
— Не се ли чувстваш добре, Ян? Бледен си и очите ти са зачервени.
— Наистина не се чувствам много добре — призна Ян, стараейки се да изглежда весел. — Но едно кафе ще ме ободри. Ти правиш най-хубавото кафе на света, Мелиса!
Тя седна срещу него:
— Снощи сънувах времето, когато ти отиде в Чърчил. Трябва да съм била много малка, но си спомням колко мъчно ми беше. Тая нощ сънувах, че сме отишли заедно там и гледаме ковчезите, направени от сандъци за пушки. Виждах парахода, който ми описа, и ми се струваше, че искаме да се качим на него, но не успяхме. Дали някога наистина ще отидем в Чърчил да се качим на тоя параход?
— Може би, Мелиса!
— Сънувах още: заминал си, аз съм останала сама и някой друг дошъл при мене. Не ми харесваше, но непознатият настояваше да се качим в парахода. Смешно ли е?
Тя стана да му налее още кафе.
— Защо избяга от мене, Ян?
— За да си отмъстя за твоето бягство в планината — направи опит да се засмее той.
В погледа й имаше недоумение.
— Не ти ли беше приятно, че избягах? Ян се изчерви:
— Днес ще тръгна с кучетата по пътя за Чърчил. Ледок има нужда от припаси, а е зает с капаните си и не може да дойде.