— Ще ме вземеш ли със себе си?
— Не, за съжаление. Разстоянието е дванадесет мили и товарът е тежък.
— Много добре, ще се приготвя веднага!
Момичето скочи на крака, като му хвърли подигравателен поглед.
— Много е далеч, Мелиса — извика той подире й. — Много е далеч, пък и товарът е тежък.
— Не пропътувахме ли с тебе двадесет мили до… О! Ян, не ся ли видял новия ми рисов калпак?
— Закачен е тук на стената — неволно отстъпваше Ян. — Но слушай, Мелиса…
— Готови ли са кучетата? Кога тръгваме?
— След четвърт час! — предаде се окончателно той.
Веселото лице на Мелиса преодоля и последния опит за съпротива и той тръгна към магазина, подсвирквайки си една горска песен.
Когато се върна с шейната, Мелиса вече го чакаше, загърната в шуба от сребърна лисица. Бе обута в меки ботуши, високи до коленете й.
— Направих ти място! — посочи Ян към шейната.
— Няма да го заема най-малко пет мили — заяви Мелиса. — Великолепна утрин. Бих могла да тичам чак до хижата на Ледок.
Ян вдигна камшика и подкара кучетата. Тя пое с бързи крачки след шейната.
От хижата си Жан и Йовака им пожелаха добър път.
— Не е далеч денят, когато тези двамата ще бъдат като тебе и мене, Йовака — рече Жан на своя поетичен език кри. — Обзалагам се, че това ще стане дори по-рано от следващия им рожден ден.
Мелиса погледна към двамата и каза:
— Питам се, дали има на света много хора, щастливи като Жан и Йовака?
Ян подкара кучетата толкова силно, че тя изостана и се запъхтя.
— По-бавно, Ян! Хайде, спри да се кача в шейната.
Ян я покри добре с кожите и кучетата се напънаха под ремъците и тръгнаха с бърз и отмерен бяг по гладката пътека. Тогава той остави камшика, слезе от шейната и затича редом с челното куче. Тичаше като трениран бегач, с леко изпъчени напред гърди.
Мелиса сияеше от радост. Гледаше устремените сиво-жълтеникави кучета и кръвта кипеше в жилите й. Наблюдаваше гърбовете и краката им, вълчите им глави, полуотворените им муцуни и погледът й се отместваше върху Ян. Той тичаше с лекота. Бузите му бяха зачервени. Черните му коси изпод калпака блестяха на слънцето.
Мелиса тръпнеше от гордост и се питаше дали има друг човек на света като Ян Торо.
Милите се топяха една след друга. Скоро стигнаха до планината, където Ян се би с мисионера. Тук Мелиса скочи от шейната.
— Обзалагам се, че ще се кача на върха преди тебе! — предизвика го тя. — Ако ме хванеш…
Ян я последва с кучетата. Обаче тя успя да вземе голяма преднина и с усмивка го причака на скалата.
— Хубава си като фея, Мелиса! — провикна се Ян. — По-хубава си дори от феите в книгите!
— Благодаря, братко! Май все още ме обичаш мъничко.
— Повече от когато и да е било! — забрави сдържаността си той.
Колкото повече се приближаваха до хижата на Ледок, веселостта на Ян отстъпваше на тъгата. „Братко Ян, братко Ян, братко Ян!“ — все тия думи се въртяха в ума му и го връщаха към мислите от миналата нощ. Чак в хижата на ловеца той почувства известно облекчение.
Ледок изстъргваше тлъстината от една лисича кожа, когато шейната спря пред вратата му. Като видя, че дъщерята на агента от езерото Бейн е дошла заедно с Ян, той скочи на крака, сне калпака си и се поклони няколко пъти пред момичето.
В областта на езерото Бейн се говореше, че преди много години Жан дьо Гравоа бил изгубил братчето си: просто изчезнало един ден из горите. Някои предполагаха, че именно Ледок е този брат, тъй като Жан и той си приличаха като две капки вода. Бяха еднакви на ръст, еднакво сладкодумни и подвижни.
На Мелиса й стана приятно от поклоните на Ледок, придружени с много думи на френски.
— А! Това е голямо удоволствие за мене, госпожице Мелиса — рече ловецът на английски.
Изправи се пъргаво и се обърна към Ян:
— Срещнахте ли една нова шейна?
— Никаква шейна не сме срещали.
Ледок се озадачи. На половин миля от хижата се виждаше една канара, покрита със сняг. Посочи към нея.
— Видях шейната преди час да отива на запад, покрай планината: трима мъже и шест кучета. Кой от вашите отсъства от езерото Бейн?
— Никой. Може би е новият представител, който иде от Чърчил. Очакваме го. Да се върнем ли обратно, Мелиса, за да проверим носи ли ни нови книги и струни за цигулката?
— Ако не си уморен, Ян.
— Уморен!
Той свали от шейната и последния пакет. Сбогуваха се с французина и камшикът изплющя над кучешките гърбове.
— Уморен?! — повтори Ян, тичайки редом с шейната по пътеката. — Да се уморя, когато ти ме гледаш как тичам!
— Дори и да се измориш, има достатъчно място за двама ни в шейната.