Ян скочи при нея.
— Винаги ли аз трябва да те каня! — намръщи се Мелиса. — И няма нужда да стоиш толкова близо до мене, ако не ти е приятно!
Нежното предизвикателство на гласа й бе неотразимо и за миг Ян му се поддаде. Наведе се и бузата му се докосна до нейната. Но той успя да се овладее, провикна се към кучетата и развъртя камшика над главите им, сякаш му бяха виновни за нещо.
Ян отново слезе от шейната и затича редом с нея. Така стигнаха до канарата, където Ледок бе видял чужденците.
Мелиса се възползва от спирането, за да слезе и тя от шейната.
— Колко си жесток към тия клети животни, Ян! Виж устата им. Не бях те виждала да тичаш тъй, откакто ни гониха вълците.
— Тичал съм и по-бързо — въздъхна Ян. — Когато научих, че малката ми Мелиса умира от шарка.
Тя седна до него в шейната и нерешително сложи ръката си върху мургавата му длан.
— Сега не би тичал толкова бързо за мен, нали?
— Това май не ти е приятно?
— Не исках да го разбираш по тоя начин. Момичето стисна по-силно ръката му.
— Едно време, Ян, ти отиде да се бориш срещу болестта и едва не загина заради мен. Би ли направил същото и днес?
— Бих направил и повече, Мелиса.
Тя го погледна недоверчиво, търсейки по лицето му потвърждение на думите. Ян стана, вдигна и нея, после улови двете й ръце и я погледна право в очите.
— Някой ден ще направя много повече за тебе, Мелиса. И тогава…
— Какво? — насърчи го тя.
— Тогава ще разбереш дали те обичам както преди.
В гласа му имаше нещо, което накара Мелиса да замълчи.
— Бих искала това да стане скоро, братко Ян!
НОВИЯТ ПРЕДСТАВИТЕЛ И НЕГОВИЯТ СИН
Ян и Мелиса пе се спряха да хапнат в гората и пристигнаха в станцията за обяд. Жан дьо Гравоа и Кроасе излязоха от магазина да ги посрещнат.
— Имаш гости, драга моя! — обърна се Жан към Мелиса. — Двама господа от Лондон. Пристигнали с последния параход. Единият е по-млад и по-хубав от твоя Ян Торо. Чакат те в хижата, където баща ти приготвя обеда и разправя какво хубаво кафе би им направила, ако си тук.
— Двама! Кои са? — попита Ян, когато Мелиса се отдалечи.
— Новият представител, господин Тимоти Диксън и синът му, дошъл с него за развлечение. И мисля, че ще намери каквото търси, ако се задържи за по-дълго време, Ян Торо. Да знаеш как нахално изгледа моята Йовака в магазина!
— Господи! — засмя се Ян, като гледаше нервните жестове на французина. — Как можете да го осъждате! Да си призная, и аз гледам Йовака винаги, когато ми се удаде случай.
— И не си ли струва да я гледаш? — възкликна Жан. — Ти можеш да я гледаш, колкото си искаш. Но ако чужденецът си позволи да я погледне още веднъж както в магазина, ще го одера жив.
В разговора се намеси и Кроасе:
— Някога тук имаше един чужденец, спомняш ли си?
— Спомням си — отговори Ян, кьм когото бе отправен въпросът.
В сянката на голямата елха се белееше кръстът на Муки.
— И… умря! — поясни Жан дьо Гравоа. — Господ да ми прости, но мразя хората с червени вратове, дето идат отвъд морето.
Кроасе повдигна рамене:
— Мърши с два крака! Нищо друго освен мърши. Има двама в Нелсън Хаус, двама в Холдая и един…
От устата на Ян се изтръгна остър вик. Кроасе се обърна и го видя сред кучетата, бледен като платно и с яростни черни очи.
— Светиите да ни закрилят, това е лоша поличба! — притича Жан. — Друг път, когато кучетата не са разпрегнати, обръщай шейната отстрани, а не отпред.
После се престори, че се навежда да види ръката на Ян и прошепна:
— Дявол да го вземе! Искаш и той да узнае? Кроасе се приближи да разбере какво става.
— Ще се заемеш ли с кучетата, Анри? — попита Жан. — Ян си е изкълчил малко китката, но ще му мине веднага от мехлема на Йовака.
— Ти си луд, Ян Торо. В твоята хижа има много хора. Ще обядваш с мене — настоя Жан.
— Мърши! Мърши! — процеди през зъби Ян. Жан го хвана под ръка:
— Казвам ти, няма никакво значение. Ти си мъж и трябва да забравиш. Никой не го знае освен ти и аз.
— Няма ли да кажете никога за онова, което прочетохте в свитъка? Ще се закълнете ли?
— Кълна се в Света Богородица!
— Тогава Мелиса няма да го узнае никога.
— Никога! — потвърди Жан.
До тях стигна гласът на Йовака, която пееше.
— Някой ден и Мелиса ще пее така за тебе, Ян Торо, както моята Йовака пее за мене.
Час по-късно Ян прекоси площада и отиде в хижата на Къминс. Още отвън чу смях, който му се стори непознат. Щом отвори вратата, той се стъписа. Мелиса стана от стола си и очите на Ян моментално се пренесоха от зачервените й бузи към младежа, седнал срещу нея.
— Господин Диксън, това е брат ми Ян! — представи го с трепетен глас Мелиса.