Къминс бе затворил вратата след себе си. Към него заприиждаха сенки на хора, дошли да научат какво се бе случило в малката хижа.
Тук-там мъждукаха светлинки и освен тях наоколо нямаше никакъв друг признак на живот.
Сенките стояха неподвижни. Едно впрегатно куче зловещо зави, но някой го срита и то замлъкна.
Гръмливата кашлица на бащата на Муки бе заглушена в големия му кожен калпак и той се показа от хижата си накрай гората.
Десет чифта очи бяха устремени в Джон Къминс, който се приближаваше по снега. Сърцата на всички биеха тревожно.
Тъй като в малкия им свят се бе случило най-голямото нещастие, хората на Къминс бяха онемели от скръб. Страшната дума бе произнесена и мина от уста на уста. Вратите се затвориха. Светлините угаснаха една след друга, докато остана само жълтото око в бюрото на агента и слабата светлина в малката хижа, където Джон Къминс оплакваше умрялата си жена.
Никой не обърна внимание на Ян Торо, когато се появи на прага на бюрото. Дрехата му от кожа на карибу бе разпокъсана, мокасините му зееха, лицето му беше сухо и бледо като на мъртвец. Очите му блестяха като разпалени въглени. Цялото му същество бе обзето от безумието на глада.
Преди час смъртта вече го бе стиснала за гърлото, но пред него трепнаха светлините на станцията. Иначе тая нощ щеше да умре на снега. Той се отпусна до запалената печка и сложи цигулката на коленете си. Просията е чужда за гордите хора на далечния Север. Устните на Ян не просеха. Момчето разтвори калъфката и прошепна:
— Заради музиката на цигулката… нещо за ядене!
Засвири, но лъкът падна от безсилната му ръка.
Муки от племето кри позна в очите на Ян брата по кръв. Вдигна го със силните си ръце и го отнесе в своята хижа от елхови и балсамови дървета в края на гората.
Муки се погрижи за Ян. Гладният бе нахранен. Стопли се изстиналата му кръв и животът се възвърна в жилите му.
Ян бе видял жената жива, а после и умряла и безкрайно го измъчваше мисълта, че тя вече не съществуваше. Не каза нищо.
Не попита нищо. Но видя обожанието кьм мъртвата по суровите лица на мъжете. Видя го в уплашените очи на дивите деца. Отгатна го в страшното мълчание на впрегатните кучета, в ужасната тишина наоколо.
За Ян не бе мъчно да разбере това обожание, понеже и той пазеше спомена за едно бяло и нежно лице като онова в хижата. Знаеше, че чувството на обожание край езерото Бейн бе чисто, понеже честта на дълбоките снегове бе част от душата му, беше негова религия и религия на всички онези, които живееха на четиристотин мили на север от последното село. Означаваше онова, което цивилизацията не можеше да проумее: по-добре бавна смърт от студ и глад, отколкото кражба, и главно — голямо страхопочитание към десетата Божия заповед. Под студеното северно небе нещата бяха такива, каквито Бог ги бе създал, и някои от неговите създания изпитваха любов, без капка греховно чувство.
Една година след като Къминс доведе жена си на Север, в станцията пристигна един англичанин от форт Чърчил. Наскоро след появата му се случиха странни неща. Въздухът сякаш се изпълни с предчувствие за трагедия. Англичанинът обаче не виждаше в това нищо повече освен едно временно и приятно приключение. И тук отново пролича разликата в схващанията, вечната разлика между центъра и периферията на земята.
Къминс се губеше от един месец около капаните си, които се намираха до Пустинните земи. При такива случаи жената оставаше под покровителството на хората от станцията, които бдяха за нея като родители за рожбата си. И най-зоркото око не би могло да забележи нещо нередно.
В отсъствието на Къминс трагедията се разви бързо. Англичанинът, свикнал да бъде в обществото на жени, от един месец чувстваше мъчителна самота. Жената на Къминс бе за него като едно цвете, израснало неочаквано в пустинята, и той, следвайки хитростите и нравите на цивилизацията, се опита да вдъхне благоуханието му.
През последвалите дни и седмици англичанинът говореше словоохотливо, бе възбуден от топлината на печката и от собствените си мисли, защото още не беше опознал нравите на хората на Къминс. Жената не знаеше нищо от онова, което се говореше около печката, тя живееше своя чист живот, без да оказва съпротива на новодошлия и без да го насърчава, ала несъзнателно го съблазняваше с кроткото си отношение, което имаше към всички.