Чужденецът стана и му протегна ръка:
— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Къминс.
— Торо — поправи го Ян, като стисна ръката му. — Ян Торо.
— О! Моля за извинение, мислех…
Той погледна въпросително към Мелиса, която се изчерви повече от госта и почна да разтребва масата.
— Не сме роднини — продължи Ян. — Само че сме живели под един покрив и сме като брат и сестра.
— Госпожица Мелиса ми разказа за великолепната ви разходка тази сутрин — възкликна младият англичанин. — Завиждам, че не съм бил и аз!
— Ще правим и занапред такива разходки — отвърна Ян, победен от изисканите обноски на госта. — Нашите бегачи ще идат при ловците след петнадесетина дни.
— Ще искат ли да вземат и мене?
— Можете да дойдете и с нас, ако тичате. Ние тръгваме вдруги ден.
— Благодаря! — каза Диксън и се отправи към вратата. Мелиса не го изпроводи с поглед.
— Запазих ти закуската, Ян. Защо не дойде по-рано?
— Ядох у Гравоа. Жан ми каза, че може би не си готова да нахраниш петима души и затова приех поканата му.
Откачи от стената една кожена дреха, която Мелиса му бе закърпила преди ден-два, и тръгна към вратата.
— Ян!
Той се обърна, съзнавайки, че се държи странно.
— Защо тръгваш две седмици преди другите? Не си ми казвал.
— Отивам на сто мили оттук.
— По пътя за Нелсън Хаус?
— Да.
— Ах!
Мелиса сви леко устните си.
— Разбирам, братко, извинявай, че те попитах. Забравих, че дъщерята на Маквей живее по пътя за Нелсън. Йовака ми я описа като грациозно диво цвете. Бих искала да я поканиш да ни посети.
Закачката бе подхвърлена случайно и Мелиса продължи да прибира съдовете.
„Ще завия към езерото Кри, преди да стигна до Маквей“ — искаше да каже Ян, но думите замряха на устните му.
След няколко минути той разговаряше с Жан дьо Гравоа. Когато чу, че Ян иска да замине веднага на юг, дребният французин се намръщи и мълчаливо задими с лулата си.
— Бягаш! — произнесе на френски той. — Съжалявам, че ти дадох оная клетва, Ян Торо, иначе щях да отида при Мелиса и да й кажа какво съм прочел в свитька. Пфу! Защо не можеш да забравиш?
— Може би… един ден — каза Ян. — Затова отивам на две седмици по-рано и ще се върна чак след празника на карибу. Ако остана тук още една седмица, ще кажа всичко на Мелиса и тогава…
— Тогава какво?
— Ще си отида завинаги. Жан се засмя тихо.
— Тогава остани още една седмица, Ян Торо, и ако всичко стане така, както казваш, кълна се, ще дам на вълците двете ми Йоваки и малкия Жан!
— Ще тръгна вдруги ден.
На следващата сутрин Йовака се оплака на Мелиса, че Жан бил начумерен като мечка.
— Ужасно се е променил — каза тя. — Само вдига рамене и мърмори: „По дяволите, по дяволите!“ И сетне: „Какъв безумец!“ Снощи не можах да заспя от него. Питам се какво го е прихванало моя Жан!
Мелиса също недоумяваше какво става с Ян. По пладне Диксън й каза, че няма да придружава Торо в пътуването му на юг.
Ян замина, преди тя да бе се събудила. Това я натъжи много. Никога досега не бе постъпвал така. Беше казала на баща си да задържи представителя и сина му в магазина, за да може Ян да я намери сама, когато дойдеше да се сбогува.
Въпреки всичко, следващите дни и вечери бяха доста приятни за Мелиса. Новият представител се оказа много весел човек и проявяваше голяма симпатия към нея. Диксьн бе хубав, жизнерадостен младеж и те прекарваха заедно по-голямата част от времето. Тя с часове слушаше разказите му за непознатия свят отвъд морето. Както Макдоналд бе описал тоя живот на Ян, така гостът го описваше на Мелиса. Беше й интересно да слуша за големите градове и въображението й бе възбудено до краен предел.
Един ден, седмица след заминаването на Ян, младежът й разказа за тамошните жени.
— Хубави ли са? — не скриваше любопитството си Мелиса.
— Много от тях са хубави, но никоя не е хубава като вас, Мелиса! — призна искрено Диксън. — Знаете ли, че наистина сте много хубава?
Тия думи я уплашиха и тя наведе глава да скрие смущението си. Ян й бе казвал същото хиляди пъти но сърцето й никога не бе се вълнувало тъй.
Мелиса не криеше почти нищо от Йовака. Тя сподели с приятелката си и това, което й бе казал Диксън. Йовака от своя страна за пръв път злоупотреби с оказаното й доверие и сподели всичко с Жан.
— Дявол! — изръмжа Гравоа.
И мълча докато си легнаха децата. Едва когато седнаха на пейката до печката, той попита жена си:
— Ангеле мой, ако някой даде клетва пред Света Богородица и после я наруши, какво ще стане?
Жената не знаеше какво да каже.
— Значи, че ще е осъден вечно, освен ако не се изповяда скоро пред свещеник, нали така, драга? А ако няма свещеник на по-малко от четиристотин мили, работата става опасна, а? Но щом клетвата може да се наруши от друг, тогава?