Усмихна се, но с една студенина, която предупреждаваше Мелиса да бъде сдържана.
— Маквей заложил ли е новите си капани? — попита Къминс.
— Не знам, не съм бил там. Мелиса се изчерви.
— Но Маквей ни донесе новини за тебе — допълни агентът.
— Срещнах го при езерото Кри. Не ми каза нищо за капаните си.
Ян стана от масата заедно с Къминс. Мелиса го спря.
— Ти ще останеш при мене! — предложи му усмихнато тя. — Ще ми помотаеш да измием съдовете, а после ще свирим на цигулка.
Щом Къминс излезе, тя му върза една кърпа на шията.
— Затвори си очите и не мърдай! — заповяда Мелиса и се усмихна на учудването му.
Отиде в стаята си и се върна с нещо, което криеше зад гърба си. Кръвта в жилите на Ян се стопли от допира на пръстите й до косата му. Чу щракането на ножицата, съпроводено от закачлив смях.
— Ужасно са дълги косите ти, Ян! Нежна длан погали загрубялата му буза.
— Трябва да ги поскъсим, иначе…
— Иначе какво?
Мелиса притисна бузата си до неговата.
— Иначе все едно че докосвам четка.
След тези думи момичето се изчерви. Той замълча. И ножицата защрака по-живо.
— Тази есен ще замина да изследвам големите блата покрай Пустинните земи — рече Ян, за да поразведри обстановката. — Брадата ми е нужна да ме пази от комарите.
— Дотогава пак ще порасне.
Тя свали кърпата от раменете и му я показа да види резултата.
— Благодаря, Мелиса! Спомняш ли си кога за пръв път ми ряза косите?
— Да, на планината. Бяхме взели ножицата, за да режем бакниш и понеже ти беше заприличал на див индианец, накарах те да седнеш на една скала и те подстригах.
— Дори ми клъцна и ухото.
— За което ти ми се отплати.
Момичето извади от долапа бръснача и четката на баща си.
— Да се обръснеш! — нареди му Мелиса, приготвяйки сапунената вода. — Страх ме е, като те гледам такъв.
Ян се зърна в огледалото. Тя му връчи бръснача и четката.
— Не си онзи Ян, когото познавах някога. Много си се променил от…
Поколеба се да продължи.
— Откога, Мелиса?
— От деня, когато бяхме в планината и аз си бях вдигнала косата нагоре. Никога след това не се сресвах така.
Както бе сапунисан, Ян видя лицето й през огледалото и тя си намери работа из стаята, за да не му пречи.
Ян се обръсна. Мелиса свали цигулката от стената и дръпна лъка по струните, съпровождайки гласа им с една песен от племето кри, която беше научила в негово отсъствие от Йовака.
В песента се говореше за сърцето на една индианска девойка, сломена от тъга и отчаяние. Ян притаи дъх. Чувал бе и преди тази печална изповед, но сега тя звучеше с нова болка в гласа на Мелиса. В края на песента очите на момичето бяха пълни със сълзи.
— Много добре, Мелиса! Песента е чудесна.
— Благодаря, Ян!
Тя засвири отново, тоя път една мелодия без думи, която беше научила от него. После му подаде цигулката.
— Твой ред е да посвириш.
— Забравил съм почти всичко, Мелиса.
Сърцето й болезнено се свиваше от непохватността на пръстите му по струните. Това не беше предишният Ян, който свиреше за нея. Нещо беше угаснало в него. Смени няколко мотива и й върна цигулката. Тя я сложи в калъфа.
— Ще трябва да се поупражняваш — спокойно му каза Мелиса.
Ян си взе шапката.
— Рано си тръгваш!
— Уморен съм — извини се Торо. — Две нощи не съм спал, Мелиса. Лека нощ!
Усмихна й се от прага и двамата си размениха по няколко незначителни думи. Под студената светлина на звездите почувства, че си е тръгнал навреме от хижата.
Заглушавайки болката си от срещата с Мелиса, отиде в магазина на компанията.
Къминс се прибра късно вкъщи. Мелиса още не беше си легнала. Бащата я погледна изпитателно, окачвайки шапката и дрехата си.
— Какво се е случило между теб и Ян? Защо си плакала?
— Понякога, когато свиря на цигулката, сълзите ми сами идват, татко. Не знам дали се е случило нещо между мен и Ян, само че… не разбирам…
— И аз не разбирам — рече Къминс и отиде до печката да запали лулата си. — Днес той си подаде оставката като чиновник в компанията!
— Да не би да иска да напусне станцията? — едвам изрече Мелиса.
— Напуска службата. Това означава, че не може да остане повече на езерото Бейн. Щял да ходи в горите, може би в страната на Жан, в Атабаска. Не ти ли е казвал нищо?
— Не.
Мелиса бе коленичила пред малкия шкаф с книгите. Сълзите й напираха. Напрегна всичките си усилия, за да се овладее, преди да се обърне отново към баща си. Къминс влезе за малко в стаята си. Мелиса се възползва от случая и му пожела лека нощ през открехнатата врата на своята стая.