На другия ден Кроасе тръгна за гората да набави месо. Гравоа намери Ян, който пълнеше една нова торба с провизии. Виждаха се за пръв път, откакто Ян бе решил да напусне службата.
— Дявол да го вземе! — надвеси се над главата му Жан. Приятелят му бе зает да тъпче брашно и сол в непромокаеми торби.
— Казвам, дявол да го вземе, господин Ян Торо! Гравоа едва сдържаше гнева си.
— Добър ден, господин Жан дьо Гравоа! — обърна се с насилена усмивка Ян. — Както виждате, отивам при лисиците.
— При дяволите! — поправи го Жан.
— Не, при лисиците, драги ми Гравоа. Ще спечеля малко пари в блатата на запад. Помислете си, Жан: от много години не сте били на лов нататък и сигурно лисиците са в изобилие.
Тънките устни на Гравоа сякаш упрекнаха себе си:
— Небесни светии, и аз съм този, който… Завъртя се на токовете си и отиде право при Мелиса.
— Ян Торо напуска станцията! — гневно съобщи той.
— Татко ми каза.
Тя беше бледа, със синкави кръгове под очите, но говореше спокойно.
— Боже мой! — възропта Жан. — Как равнодушно се отнасяш към това!
Малко по-късно Мелиса видя Ян да излиза от магазина, запътен към тях. Беше напрегнат, обаче и той се владееше.
— Идвам да ти кажа сбогом, Мелиса. Заминавам в Пустинните земи да залагам капани.
— Пожелавам ти всичко хубаво, Ян!
Нейният глас също имаше почти металическа твърдост. Ян й подаде ръка. Тя се отдръпна, по лицето й изби руменина, но пое ръката му и го погледна право в очите.
— Искаш ли да ме почакаш малко?
Влезе бързо в стаята си и веднага се върна. Косата й не беше на плитка, а вдигната нагоре и закичена с бакниш.
— Не вярвам да има вече значение за тебе, но ето, че изпълнявам обещанието си. Глупаво обещание, нали?
— Беше обещала…
— Да! Бях обещала да не си правя такава прическа, докато не забравиш обичта си към мене. Сега вече мога да сторя това.
Ян наведе глава и Мелиса видя как кожата от карибу на гърба му затрептя. Стисна устни и вдигна ръце, сякаш да ги протегне към него. Но гласът на Ян прозвуча хладно.
— Не съм забравил обичта си към тебе, Мелиса. Винаги ще обичам сестричката си, но вече си голяма и е редно да не носиш плитки.
Тръгна си, като я остави с полувдигнати ръце.
— Сбогом, Ян!
Мелиса изплака тия думи. Той не ги чу. Беше се отдалечил. Тя го видя през прозореца как се здрависва с баща й пред магазина и проследи с поглед пътя му до хижата на Жан и Йовака. Сетне го зърна пак с торбата през рамо. Той вървеше с наведена глава и бързо изчезна в гъсталака на тъмната елхова гора.
ЗАВРЪЩАНЕТО НА ЯН
Цялата пролет и цялата зима Ян прекара сред блатата и по ниските скали по границата на Пустинните земи. Два месеца след заминаването си той отново се появи за малко в станцията, колкото да му закърпят дрехите и да се снабди с нови припаси.
Докато Ян отсъстваше, Мелиса бе страдала безнадеждно, но никой не знаеше какво става в душата й. Дори и пред Йовака не се изповядваше като преди, за да й олекне. Разбира се, каквато й да бе мъката й, надеждата я крепеше. Тази надежда не умря и при последната им среща.
Щом се върна за малко от блатата, Ян веднага отиде в хижата на Къминс. Беше си пуснал отново брада и косите му бяха поизрасли. Върху лицето му се бе отпечатало вековното мълчание на горския жител. Държеше се резервирано дори спрямо себе си.
Тоя път Мелиса почувства, че не й е останала нито искра надежда. Ян бе изчезнал завинаги от нейния живот. Бе й оставил само старата си цигулка.
В отсъствието му цигулката бе за нея това, което някога беше за Ян. Тя свиреше, изливайки в музиката отчаянието и тъгата си. Говореше си с цигулката, както едно време беше разговарял и той.
— Ако можеше да ми кажеш какво трябва да направя за него, скъпа цигулко! — шепнеше с болка Мелиса.
Веднъж Ян пристигна да се снабди с припаси и капани и да вземе кучетата и шейната. Възнамеряваше да отиде да зимува в Атабаска, на двеста мили от станцията. На езерото Бейн остана една седмица. През това време Пристигна куриер от форт Чърчил.
Куриерът донесе неочакван подарък на Мелиса: първото писмо в живота й. Беше от младия Диксън. Той й беше написал повече от двадесет страници, за да каже, че ще прекара част от зимата на езерото Бейн.
Мелиса четеше последната страница, когато Ян влезе в хижата.
— Писмо! — похвали се тя, стиснала листовете в ръка и очевидно развълнувана от току-що прочетеното.
— Кой дявол… — усмихна се Ян, без да се доизкаже.
— Господин Диксън — изчерви се тя — иска да прекара част от зимата при нас.