— Приятно ми е, Мелиса — каза със спокоен глас Ян. — Господинът ми е симпатичен и бих искал да го познавам по-добре. Надявам се да ти донесе някоя нова книга и струни за цигулката. Свириш ли?
— Много често. Не искаш ли да ми посвириш нещо, Ян?
— Забравил съм май всичко, което знаех.
— Нима и музиката от моето детство?
— Така ми се струва. Но ти не трябва да забравяш…
— Как бих могла! — прошепна Мелиса. — Може би един ден аз ще те науча.
След шест месеца Ян се завърна отново за празника на карибу. Носеше и събраните кожи. Тоя път узна, че Мелиса получила и друго писмо и че Диксън не е идвал на езерото Бейн, бил в Лондон.
След празника Ян се завърна в Атабаска. През пролетта не се мярна на езерото Бейн. Не дойде и в началото на лятото. По времето, когато прииждаха реките, Жан отиде с лодка в Атабаска и намери хижата на Торо изоставена. Индианците му казаха, че отдавна не са виждали Ян. Във Фон дьо Лак един метис му разказа, че намерил край реката на Бобрите коси на белолик, а до тях — пушка от Хъдзъновия залив и нож с кокалена дръжка.
Жан се прибра в станцията със свито сърце.
— Сигурно е умрял — съобщи той на Йовака. — Може би трябва да кажеш на Мелиса.
Един ден по обяд в началото на септември в станцията пристигна самотен човек. На гърба си носеше чувал, а подире му вървяха шест кучета.
Този човек беше Ян Торо.
— Бях сред цивилизацията — обясни той на чиновниците. — Дойдох да прекарам зимата на езерото Бейн.
СПАСЕНИЕТО
Младият Диксън пристигна от форт Чърчил с първите снегове. Жан дьо Гравоа го посрещна на пътеката близо до хижата на Ледок. Когато англичанинът позна дребния французин, скочи от шейната и тръгна към него с протегната ръка и сияещо лице.
— О! Кого виждам, стария приятел Жан! Тъкмо си мислех за вас, Гравоа. Как ме наредихте преди две години! Научих се да познавам добре хората от снеговете и никога вече няма да ми се случи подобно нещо.
Гласът му звучеше искрено.
— А как са госпожа Гравоа, малките и… Мелиса? — побърза да попита той, преди Жан да е заговорил.
— Всички са добре, господин Диксън. Само че малките вече са един юноша и една девойка.
После Жан каза на Йовака:
— Не мога да отрека, че Диксън е симпатичен, но не ми се иска да призная това. Защо ли?
— Защото се страхуваш, че се харесва и на Мелиса — усмихна се жена му.
— Небесни светии! Разбира се, че си права. Не обичам чужденците, а и Мелиса принадлежи на Ян.
— Преди време — да, но може би вече е късно, Жан.
— Може би. Все пак се съмнявам, драга моя. Ако Ян се реши да й каже…
— Една жена не може да чака вечно — прекъсна го Йовака. — Ян Торо много проточи нещата.
Един ден двамата видяха как Диксън и Мелиса се разхождат по края на гората.
— Нали ти рекох, че Ян се бави много? Лицето на Жан помръкна.
— И ти ли би приела ухажването на някой чужденец, ако остана година-две в Атабаска?
— Възможно е — отговори шеговито Йовака.
— По дяволите! — измърмори Жан й тръгна към магазина.
Ядосваше го спокойствието, с което Ян се отнасяше към създалото се положение.
— Този Диксън прекарва доста от времето си с Мелиса, Ян. Почти всеки ден излизат да се разхождат из гората. Както е тръгнало, скоро ще имаме сватба на езерото Бейн.
— Мелиса заслужава добър човек — отвърна невъзмутимо Ян. — Диксън е симпатичен.
Макар че каза това, в дъното на душата си той знаеше, че наближава развръзката. Не призна на Мелиса, че се завръща заради нея. Не го сподели и с Жан. Предвиждаше, че тая зима ще му донесе горчива радост. Не беше предвидил само присъствието на Диксън. Всеки ден виждаше Мелиса с англичанина и макар да не изпитваше силна ревност, обземаше го мъка, че девойката скоро няма да бъде с него такава, каквато е била. Диксън не криеше чувствата си. Обичаше Мелиса и призна това пред Жан, когато веднъж двамата пътуваха заедно за Чърчил. Каза му и други неща, които сломиха последната наследствена съпротива на Жан и го принудиха да признае, че Диксън е по-различен от чужденците, които познаваше.
— Дявол да го вземе! — призна пред себе си той. — Симпатичен ми е, но бих предпочел да се махне, отколкото да отнеме Мелиса от Ян.
Големите снегове решиха проблема.
През първите дни на декември, една ранна сутрин Диксън тръгна сам към хижата на Ледок. Към пладне небето стана оловносиво и заваля толкова силно, че не се виждаше на десет крачки разстояние. Тоя ден англичанинът не се завърна. Не се появи и на другия ден. Гравоа отиде с шейната си до хижата на французина: Диксън бил заминал предишния ден за езерото Бейн!
Жан се прибра в станцията и веднага отиде при Мелиса.