— Да тръгнем да го търсим, значи да се изложим на смърт — каза й той. — Не можем да използваме вече кучетата, снегоходките ни ще потъват в снега. Да се отдалечим на десет мили от станцията, ще рече да оставим костите си на лисиците.
Вече се мръкваше, когато Ян влезе в хижата. Беше побелял от сняг, с лека торба на гръб и с пушка в ръка. Мелиса скочи и му разказа всичко.
— Отивам да го търся. Ако е жив, ще ти го върна! — рече Ян.
Тя пристъпи съвсем близо до него. Сърцето му затрептя като пърхане на птиче крило. Нима ще забрави някога тоя поглед? В очите й блестеше някогашният пламък, ръцете й бяха протегнати, устните — полуотворени. Лицето на Мелиса бе толкова близо до неговото, че усещаше дишането й. Тя грабна с двете си ръце загрубялата му длан и я притисна до гърдите си.
— Ян, ти си герой!
Той се отдалечи замаян и потъна в нощта. Чу гласа й, но бурята заглуши думите й. Отново бе видял чудната светлина на любовта в очите й… На любовта й към Диксън. Добре, ще го намери. Най-сетне Ян Торо ще докаже, че старата любов не е умряла в сърцето му. Ще изпълни обещанието си пред Мелиса по време на пътуването им с шейната до хижата на Ледок. И после…
Призори Ян изкачи планината и бе в хижата на Ледок. Французинът не вярваше в успеха на мисията му.
— Няма да го намерите. Но щом сте решили да вървите, ще дойда и аз. Много е възможно да не се завърнем вече.
Ян възрази:
— Не идвайте! Един е достатъчен. Освен ако не поемем в различни посоки. Дойдох тук, за да узная дали бе започнало да вали, когато Диксън е тръгнал от тия места.
— Само час след излизането му от хижата така заваля, че човек не можеше да види ръката пред очите си. Няма съмнение, заобиколил е около езерото Бейн. Ще идем дотам заедно, сетне ще продължим да търсим поотделно.
След дълго пътуване през снежната планина те стигнаха пред елховите гори на езерото. Тук се разделиха. Ян се отправи на северозапад, а Ледок — на юг.
За Ян тая борба с дълбоките снегове не бе голяма жертва. Нали всичко беше заради щастието на Мелиса. А мотивите за постъпката на Ледок никой никога нямаше да отгатне. Защото едва когато късните пролетни снегове се стопиха, ловците от езерото Бейн намериха онова, което лисиците и вълците бяха оставили от него.
Ян безстрашно се впусна по бялата шир на езерото. Нямаше нито камък, нито дърво, по които да се ориентира. Богът на индианците бе покрил всичко с бялата си наметка. Балсамовите дървета в гората се огъваха под тежестта на снега, елхите се пречупваха, мъчително изкривени под снежната броня. Наоколо цареше спокоен ужас, сред който се разнасяше само гласът на Ян. От време на време той стреляше и се ослушваше продължително. Ехото му се присмиваше, заглъхвайки в бурята.
Настана ден, малко по-ясен от нощта. Ян премина езерото. Потъваше в снега при всяка стъпка и на всеки половин час даваше по един пушечен изстрел. Отговориха му с изстрели от юг. Може би стреляше Ледок. Постепенно тия изстрели се чуваха все по-слабо, докато съвсем замряха в далечината.
Като премина езерото, отново се върна в гората и виковете му проехтяха напразно в зловещата й тишина. Наоколо нямаше никакъв признак на живот. Само снегът продължаваше да вали изобилно. Горските обитатели се бяха укрили на сигурни места. Птиците, почти безжизнени, очакваха бурята да спре.
Към пладне Ян се спря да похапне. Продължи с пушка на дясното рамо, за да намалява крачките на десния крак и да се движи в кръг, както навярно беше вървял и Диксън.
Привечер бурята се засили. Той изрови дупка в снега и я застла с балсамови клони за легло. Сутринта разбра, че е затрупан от снега на височина до човешки ръст. С помощта на широките си снегоходки се измъкна на повърхността, където снегът стигаше до коленете му.
Вдигна торбата и като провря ръка през единия ремък, усети лекотата й: половината от съдържанието й беше изядено.
По отпечатъците от остри зъби върху парчето останала шунка можа да се досети какво бе станало, докато е спал. Една белка се беше нагостила с неговите провизии.
Впрочем, белката едва ли бе изяла всичко, което беше отмъкнала от торбата. Ян трескаво разрови снега под балсамовите клони в дупката. Стигна чак до замръзналата земя, но не намери нищо. Накладе малък огън, стопи сняг за чай, свари резенче от шунката, и го изяде с парче сухар. После събра брашното на дъното на торбата и го скри в един от дълбоките джобове на връхната си кожена дреха. И продължи в предполагаемата посока към езерото Бейн.
Вървеше, викаше високо името на Диксън и стреляше с пушката. До обяд трябваше да бъде на езерото, но и втората нощ го застигна в гората. Той пак запали огън и изяде последното резенче от шунката. Оставаше му само брашното в джоба.