Прекъсна почивката си, преди да е изтекла нощта. Чувстваше някакво тъмно задоволство. За втори път се излагаше на смърт заради Мелиса. Бе се страхувал от смъртта по време на ужасната епидемия, но не се боеше от смъртта през дълбоките снегове. Тая мисъл му доставяше известна радост. Ако умре, ще умре за Мелиса и тя никога нямаше да забрави това.
Знаеше какво ще направи, ако му бе съдено да не се измъкне жив от снеговете. Щеше да напише върху пушката си три думи за Мелиса: „Мелиса, обичам те.“ Вървеше, залиташе и си повтаряше каквото си бе наумил. Вечерта край огъня започна да дълбае името.
— Утре ще напиша останалото — каза си той. Чувстваше силен глад, но не пипна брашното. Спа шест часа и после пи чай до насита.
— Ще вървя до утре, Ян Торо, и ако не се случи нищо ново, ще изям и брашното. Това ще бъде краят.
Снегоходките не му бяха нужни повече и той ги захвърли. Остави и една от завивките, натежала като олово на рамото му. Преброи патроните: бяха десет. Изстреля един. Чу нещо, навярно ехото. По тялото му премина трепет. Заслуша се пак — не можеше да е ехото.
— Ледок! Ледок! — извика силно той и отново стреля. Далечен пушечен изстрел отговори на стрелбата му. Ян тръгна нататък. Не след дълго отново чу сигнала. Беше от по-близко разстояние. Гръмна и той. След стотина крачки се намери пред ниския връх на един хълм и се провикна. В планината отекна нов изстрел. Започна да се изкачва. Затъваше до пояс в снега. Измъкваше се, като се хващаше за храсти и клони. Бе запъхтян от умората. Най-горе, на билото, слабият вик се обади сякаш съвсем наблизо.
„Случило се е нещо на Ледок — помисли си той. — Сигурно храната му не се е свършила и ще можем да доживеем до края на бурята.“
Заспуска се по нанадолнището в посоката на гласа и насреща му се изпречи стена от заоблени камъни. Във въздуха се носеше слаба миризма на дим. Ян се запровира между скалите.
— Хей, Ледок!
Гласът се обади на десетина крачки. Най-сетне в пустата белота се мярна някакъв живот: през отвора на едно скривалище от храсти изпълзя странно същество на четири крака.
Ян направи още една крачка. Пред него беше не Ледок, а Диксън: блед, полумъртъв от глад.
— Господи, умирам от глад и жажда! — едвам издума англичанинът. — Торо! Слава Богу!
Диксън залитна и падна. Ян го придърпа на закритото място.
— Ще ви дам малко вода и нещо за ядене — рече Торо. Гласът му звучеше странно. Пред очите му играеха някакви сенки. Смъкна торбата си и се зае да раздуха пламъка. Сетне тури на огъня двете малки котлета със сняг: в едното добави чай, в другото — шепата брашно, което пазеше в джоба си.
Диксън жадно изпи чая. Изяде и кашата. Ян го гледаше, самият той премалял от глад. Отново сложи сняг в котлето.
Диксън се посъвзе, в очите му блесна живот.
— Дойдохте в последната минута, Торо — с благодарност стисна ръката му англичанинът. — Още една нощ и… За Бога, какво ви е?
Лицето на спасителя бе станало неузнаваемо. Ръцете му бяха премръзнали. Той едва промълви:
— И аз умирам от глад, Диксън! Нямаме вече нищо за ядене. Дадох ви последното си брашно. Сега имаме само сол и чай.
Отпусна се на балсамовите клони и въздъхна с облекчение:
— Оставете ме да поспя!
Диксън извади каквото имаше в торбата на Ян. Не намери нито грам забравени провизии. Пи още малко чай и се изтегна до Ян.
Когато Диксън се събуди, вече се беше съмнало. Той с дрезгав глас съобщи на другаря си, че снегът е престанал да вали.
Ян не се помръдна. Диксън се наведе да чуе дишането му, после се измъкна на открито. Огънят беше изгаснал. Небето все още тежеше оловносиво, в простора цареше дълбока тъга.
Диксън долови лек звук. Заозърта се. Точно зад двете котлетата по снега край угасналия огън подскачаше едно птиче с кръгли като на бухал очи. Предпазливо и заднишком Диксьн се върна в скривалището, взе пушката и се прицели. Ян се помръдна от гърмежа, но не се събуди. Стрелецът шумно се зарадва от попадението на изстрела. Тоя път Ян направи усилие да се привдигне, но нещо по-силно от волята му го държеше в несвяст. Стори му се, че е минала цяла вечност, когато отново чу глас. Почувства се облекчен и прогледна. Главата му бе облегната на рамото на Диксън.
— Пийте, Торо!
Ян отпи. Не, това не бе чай.
— Супа от дрозд — поясни другарят му.
Ян се събуди окончателно. Изяде няколко късчета месо, без да задава въпроси. Останаха две-три от най-малките късчета.
— Господи, изял съм почти целия дрозд! Младият англичанин се усмихна:
— Аз изядох брашното, Торо, а вие — птицата. Не е ли справедливо?
Котлето падна между тях. Двамата мъже си стиснаха ръцете. От сърцето на Ян се надигаха думи, които едва не произнесе гласно: