„Мелиса, благодаря на Бога, че обичаш такъв човек!“
Той стана.
— Може би бурята ще се разрази пак. Не трябва да губим време. Колко сте вървели дотук?
— Около десет часа — отговори Диксън. — Отправих се първо на запад по компаса, но разбрах, че съм отминал езерото и завих на север.
— Ах, вие имате компас! — оживи се Ян. — Господин Диксън, много близко сме до станцията, щом не сте вървели повече. Кажете ми накъде се пада север?
— Нататък.
— Тогава трябва да тръгнем на югоизток. Щом сте вървели десет часа на запад, после на север, намираме се на северозапад от езерото Бейн.
Ян взе пушката. В торбата сложи само двете котлета и чая. Отказа се и от втората си завивка. Англичанинът тръгна след него с пушката си.
Бавно се изкачиха по стръмното. Ян се спря да огледа мястото наоколо. Диксън хлътна в снега.
— Затънах! Мисля, че няма да се измъкна оттука, Торо. Гласът му не издаваше страх. Дори звучеше весело.
— Познавам тоя хълм — проясни се лицето на Ян. — На една миля е от езерото Бейн. Ще бъде по-добре, ако оставите пушката си.
Ян помогна на Диксън да се изправи. Продължиха с почивки. При всяко следващо ставане Диксън се свиваше от болка:
— Брашното и водата са спрели на гърлото ми. Господи, какви мъки!
— Ще стигнем за вечеря — успокои го Ян.
Диксън се подпираше на рамото му с цялата си тежест.
— По-добре да продължите сам. Може да ми изпратите някаква помощ.
— Обещах на Мелиса да ви върна, ако ви намеря. Бурята може да започне отново и тогава няма да има никаква надежда.
— Кажете ми, тя ли ви изпрати да ме търсите? — попита развълнувано Диксън.
Вълнението му направи впечатление на Ян. По хлътналите бузи на Диксън изби червенина и погледът му блесна.
— Тя ли ви изпрати? Ян заговори спокойно:
— Не с думи, господин Диксън, но знам, че ще бъде щастлива да ви види здрав и читав на езерото Бейн.
От гърлото на Диксън се изтръгна стон. Ян не го чу. По-късно се спряха, Торо запали огън и приготви чай. Ободрени, двамата продължиха пътя си. Още по-нататък Ян окачи пушката си на един клон.
— Ще се върнем след ден-два да си вземем пушките! — рече той.
Диксън вървеше все по-трудно. На три пъти спираха да кладат огън и да си правят чай. Беше вече тъмно, когато започнаха да се спускат от хълма към езерото, покрито със сняг. След полунощ Ян извлече Диксън от елховата гора на площада на станцията. Не светеше нито една светлинка. Te се спряха пред магазина на станцията. Англичанинът бе полуприпаднал. Ян събуди Кроасе.
— Погрижете се за Диксън! — помоли Торо. — Не събуждайте никого тая нощ. Ще има време утре сутринта да разказваме какво сме препатили.
На печката в стаята си Ян намери къс месо. Направи си кафе и постоя до огъня. Беше изпълнил своето обещание. Сутринта Мелиса щеше да узнае това и първо щеше да отиде при англичанина, а после ще дойде при него.
— Не, Мелиса не трябва да дойде при мене утре сутринта. Не трябва никога да види Ян Торо — промълви спасителят.
Взе хартия и молив и започна да пише, но смачкваше всеки пореден лист и го хвърляше в огъня. Най-сетне надраска няколко реда на френски:
„Върнах ти го, Мелиса, и моля Бога да ти даде щастие. Оставям ти старата цигулка: когато засвириш, да ти говори за любовта на Ян Торо.“
Той сложи листа в един плик на компанията и отиде в безлюдния по това време магазин.
Без да пали лампата, събра в една торба нещо за ядене и муниции. Остави адресирания до Мелиса плик на тезгяха, където Кроасе или агентът биха го зърнали веднага на другия ден. Кучетата му бяха затворени зад магазина. Повика ги тихо и предпазливо отиде при тях. Te също така тихо го последваха покрай гората. Като стигна до голямата елха при гроба, Ян се спря и протегна ръце към хижата. Казан, челното куче, сляпо с едното око, се загледа в тъмнината и глухо заскимтя. Вятърът прошушна нещо във върховете на елхите и от устните на Ян се отрониха думите, които бе чул преди повече от седемнадесет години на това място от агента Уилямс.
— Господ да пази Мелиса!
Той тръгна по пътеката, където Жан дьо Гравоа се бе спречкал с англичанина, поведе кучетата през блатото на карибу и се спря при голото дърво в края на Пустинните земи. Там извади с ножа си от корубата на дървото скрития свитък хартия.
Зазоряваше се, когато Ян намери захвърлената си снощи пушка. Заваля сняг. Той беше доволен, снегът ще заличи следите му.
В продължение на тринадесет дни караше кучетата си да пробиват път на юг. На четиринадесетия деи стигна до Прохода — границата на цивилизацията. Бе нощ, когато излезе от гората и отвъд щата Саскачеван видя светлини.