Нямаше никакво подозрение в душата й, тя приемаше приятелството на англичанина, понеже бе чужденец сред тукашните хора. Не чувстваше фалшивата нотка, не виждаше стъпката, която предвещаваше злото. Но хората от станцията чуваха, виждаха и разбираха всичко.
Като верни животни те бяха готови да разкъсат онзи, който се опитваше да оскверни доброто, чистото и хубавото. Обаче, неми в предаността и вярата си, чакаха само един знак от страна на жената. Сините очи на жената на Къминс, думите и, докосването на ръцете и бяха закон в станцията. Ако се усмихваше на чужденеца и говореше с него или бе доволна, че го вижда, това бе друг закон, който трябваше да се зачита. Ето защо всички стояха мирно, избягваха колкото е възможно англичанина и бдяха.
Един ден се случи нещо ново. Жената на Къминс влезе в магазина на компанията. Там бе и чужденецът. Бузите й почервеняха, а сините й очи светнаха като диаманти. Лицето на англичанина стана още по-червено. Жената на Къминс мина покрай него с гордо вдигната глава и с достойнство на истинска вярна съпруга.
Същата нощ Муки, метисът кри, се скиташе из покрайнината на гората, за да види дали в дома на Къминс всичко е наред. Веднъж той бе ухапан зле от рис и жената бе спасила ръката му от отравяне. Оттогава дивакът в него се бе подчинил на тази жена като предан невидим дух.
Муки се притаи известно време сред снега, загледан в бледия лъч светлина, който излизаше през една цепнатина на завесата. Най-неочаквано нещо помръдна и върху стената на хижата се очерта човешка сянка. Мълчалив като сребристия лъч на зората и бърз като елен, Муки премина тичешком тъмното пространство покрай гората и се притаи зад къщата.
По-предпазлив и от рис, той долепи главата си до снега и устреми поглед отвъд дърветата. Това, което видя го порази: англичанинът наблюдаваше през цепнатината на завесата.
Обут в мокасини, Муки стъпваше безшумно. Той сложи кротко ръка върху рамото на чужденеца.
— Това не е честта на дълбоките снегове. Елате!
Лицето на англичанина стана смъртно бледо, но понеже гласът на Муки бе кротък и безстрастен, той, следвайки ръката, която го водеше, се отдалечи от прозореца със спуснатите завеси и дори се усмихна. Зъбите на Муки блеснаха в отговор и англичанинът се ухили.
После ръцете на Муки се отместиха, вкопчиха се в дебелата шия на цивилизования човек и двамата мъже безшумно се запремятаха в снега.
На другия ден един пратеник замина с шейна, теглена от шест кучета, за да съобщи в бюрото на компанията във форт Чърчил, че англичанинът е умрял на снега, което беше вярно.
Муки разказа това на Ян, понеже между тях имаше обща кръвна връзка. В дълбокото усамотение на душата си Ян Торо благодари със свойствената си простота на Бога, загдето му позволи да свири на цигулката си, докато жената умираше.
МАЛКАТА МЕЛИСА
Изчезването на жената на Къминс бе толкова тихо, колкото и пристигането й. Гологлави, с дълги коси, стискайки устни, за да заглушат мъката си, малкото хора от станцията отидоха един след друг в къщичката на покойната, за да я видят за последен път.
Само един глас нарушаваше мекия шум от мокасините — плачът на стария агент Уилямс с гъстата сива брада.
Отнесоха умрялата в малкото открито пространство в края на гората и я спуснаха в замръзналата земя край една грамадна елха, която се издигаше кьм небето като страж. Уилямс промълви няколко думи от полуоткъснатата страница на една стара Библия, а грубите мъже наоколо наведоха глави и заплакаха.
Като свърши да чете, Уилямс издигна ръце към небето и рече със сподавен глас:
— Нека добрият Бог прибере в лоното си госпожа Къминс! Когато гробът бе заровен, откъм края на гората прозвуча цигулката на Ян Торо. Никой в света не би могъл да каже какво свиреше той, понеже това бе музиката на душата му, дива и изпълнена с шепота на вятъра, смекчена от някаква странна наследственост, дошла у него заедно с образа, който бе отпечатан в буйното му сърце.
Той продължи да свири, докато край гроба останаха само огромната елха и Джон Къминс. После двамата отидоха в малката хижа, където бе живяла и издъхнала жената.
Сега в хижата имаше едно мъничко бяло същество, над което бдеше една индианка.
— Ах! Това е бялото ангелче.
— Това е малката Мелиса — каза Къминс, като коленичи пред люлката и приближи тъжното си лице до малкото същество, което трябваше да заеме мястото на отишлия си живот.
Ян почувства някакъв странен порив на обожание и също коленичи до Джон Къминс. От този момент между Ян Торо и Джон Къминс възникна взаимност, която никой не би могъл да разруши. След като гледа няколко минути малката Мелиса, Ян вдигна очи към Къминс и промълви думата, която според наречието на племето кри означаваше баща.