Преди да премине реката, спря, за да си починат уморените кучета и се обърна към зловещата пустош на Севера, чувайки призивния му шепот.
— Господ да те благослови, да ти помага и да те закриля винаги, Мелиса! — промълви Ян и премина реката.
ДЖЕК ТОРТЪН
Тая вечер в Прохода ехтеше музика. Ян я чу, преди да бе стигнал до малкото светлини, пръснати наоколо. Кучетата наостриха уши. Едноокият Казан излая глухо и тревогата на Ян се засили. Кучето вдигна глава да го погледне под светлината на звездите. Музиката бе особена и съвсем не приличаше на тая, която Ян познаваше. Тя бе особена и за Казан. Кучето пак излая и навря муцуна в господаря си, сякаш искаше да го попита нещо.
Минаха като сенки покрай една голяма осветена сграда. Отвътре се разнасяше музика, примесена с гръмки смехове, тропане на крака и груби викове. Една врата се отвори. Излязоха мъж и жена. Мъжът псуваше, а жената се смееше. Ян никога не бе чувал жена да се смее така. Заслуша се в подигравателния кикот. Излязоха и други хора. Друга жена с двама мъже се кискаше неудържимо, повлякла нещо, което се блъсна шумно в шейната. Казан изръмжа. Другите кучета се струпаха около него, но ниският глас на Ян ги подсети да си вървят по пътя.
Близо до реката, където Саскачеван образуваше полукръг от юг на запад, той намери една широка и ниска сграда. На външната й врата светеше окачена лампа. На табелката под светлината се четеше гръмкият и сметен за това място надпис: „Хотел «Крал Едуард»“. Шубраците на гората бяха на не повече от стотина крачки. Ян завърза кучетата си и остави шейната. Не му и мина през ума, че вече се намира сред цивилизацията, в страната на ключалките, крадците и обирите. Не от подозрение, а от чувство на самотност той се върна да отвърже Казан и го поведе със себе си.
Влезе в хотела заедно с кучето. Вратата водеше в ниска стая, слабо осветена от петролна лампа. В стаята имаше само един човек. Бе седнал пред големия прозорец с изглед на север. Ян тихо седна пред същия прозорец. Казан подпря муцуната си на коленете на своя господар и вдигна въпросително единственото си око. Никога през живота си Ян не се беше чувствал толкова самотен както в тоя момент.
Саскачеван спеше, бял и мълчалив, а отвъд реката се виждаше краят на гората. Далеч, ниско на небосклона, мъждеше Полярната звезда, почти като хилядите други звезди.
Ян усети непоносима мъка. Затвори очи и сложи ръка върху главата на Казан. Връщаше се мислено назад, в безкрайните мълчаливи пространства на планините. Полярната звезда блесна във въображението му с цялото си великолепие и той се видя на езерото Бейн. Не изпитваше ни глад, ни изтощение, както след тринадесетдневното приключение из гората. Струваше му се, че е отново с Мелиса, със старата цигулка, с нещата, които обичаше. Забрави за присъствието на чужденеца в стаята. Дори не забеляза как тоя човек промени мястото си, за да може да наблюдава скришом него и Казан. Ян изстена в просъница и се сепна от собствения си глас.
Скочи и видя озъбения Казан. Чужденецът бе станал и се беше приближил, наведен над него в полумрака. Ян видя върху лицето му скръб като своята.
Двамата мъже безмълвно се спогледаха. Казан бдеше с настръхнала козина. Странно вълнение обзе Ян. Непознатият не бе горски жител. Беше човек от цивилизацията на юга. Но между тях мина някакъв ток и ги направи приятели, преди да са проговорили. Чужденецът протегна ръка и Ян я прие. В ръкостискането вложиха цялата си тъга и горещо желание за приятелство.
— Сега ли пристигате? Ваша ли е онази шейна? — попита непознатият.
— Да.
Чужденецът седна до него.
— От лагера ли идвате?
— Какъв лагер, господине?
— Железопътният лагер, който строи нова линия отвъд Уекуско.
— Нищо не знам — отговори просто Ян. — Идвам от езерото Бейн.
— За пръв път ли сте тук?
Очите на чужденеца бяха с особен блясък.
— Идвал съм веднъж за един ден. Беше много отдавна. Целия си живот съм прекарал… горе.
Ян посочи с ръка на север, където Полярната звезда вече гаснеше на небето.
— А аз съм прекарал целия си живот долу, на юг — кимна с глава чужденецът и се засмя самоиронично. — Преди година дойдох тук, за да възстановя здравето и щастието си. Намерих и едното, и другото и сега си отивам. Заминавам утре. Казвам се Тортън. Дойдох от Чикаго.
— Моето име е Торо, Ян Торо. Чел съм за Чикаго в една книга и съм виждал картинки. По-голям ли е от град Уинипег?
Тортън извърна малко настрана главата си, за да не пада светлина на лицето му.
— Да, много по-голям.
— Бюрата на компанията са в Уинипег, както и комисарството, нали, господине?