Ян вървеше с наведена глава. Като прекрачиха прага на последната врата и бяха вече вън, Тортън чу лекото му хълцане.
— Ако тук ви онеправдават, ако сте имали неприятности и тези ви смучат кръвта, кажете ми и аз ще им дам да се разберат! — блеснаха очите на Тортън. — Заклевам се пред Бога! Трябват ли пари, готов съм да хвърля половин милион долара!
— Благодаря, господине! — преглътна сълзите си Ян. — Не се касае за пари, нямам нужда от тях. Но за половин милион долара може да се купи онова, което им връчих преди малко.
Ян бръкна в празния си джоб, където преди държеше свитъка.
ИЗКУШЕНИЕ
По време на вечерята в стария хотел „Уиндзор“ Ян остави Тортън и се измъкна навън, последван от Казан. Премина замръзналата Саскачеван и навлезе в елховата гора на северния бряг. Чувстваше нужда да остане сам, да мисли й да се бори с едно желание, което го надвиваше. Някога беше разкрил душата си пред Жан дьо Гравоа и той го бе подкрепил. Сега гореше от желание да отиде при Тортън, както бе отишъл при Жан, и да му разкаже същата история, като прибави и това, което се беше случило в бюрото на подкомисаря. В сърцето му се породи ново чувство, по-силно от приятелството: би се пожертвал за Тортън, както би се пожертвал за Жан дьо Гравоа. Подобно чувство, изглежда, измъчваше и Тортън, който също бе нещастен и криеше страданието си. Но трябваше ли да се довери на новия приятел само за да облекчи душата си!
Ян се поразходи покрай реката и я премина отново близо до бюрото на компанията. В стаята на подкомисаря още светеше. Той работеше, както му бе обещал.
Подкомисарят го беше уверил, че всичко ще се свърши до десетина дни. Ян гледаше на север и се питаше какво ще стане след края на седмицата.
Всички си бяха легнали, когато Ян и Казан се прибраха в хотела. Тортън будуваше в полумрака и промълви прочувствено:
— Ян, дали сте обичали някоя жена, заради която бихте били щастлив да умрете?
Ян си помисли, че тоя човек е отгатнал тайната му.
— Да, господине!
— Аз обичам така една жена. По-скоро девойка, не жена. Тя е от вашия край, Ян, от Севера. Като цвете е. По-хубава е за мене от всички жени, които съм виждал. Тя живее в Оксфорд Хаус. Връщам се вкъщи, за да се спася.
— Да се спасите! — въздъхна Ян. — Боже мой! Господине, нима тя не ви обича?
— Би ме последвала до края на света.
— Тогава…
Тортън даде знак на Ян да излязат. В студената нощ двамата стигнаха до покрайнините на града. От мястото, където се спряха, над горите се виждаха бледите светлини на юга.
— Там е ад за мене — посочи с пръст Тортън. — Това, което наричаме цивилизация, за мене е ад. Един ад от големи градове. Борби. Кръвопролития. Престъпност. Ако можех да остана винаги тук!
— Можете!
— Не мога, не мога — въздъхна Тортън. — Освен ако трябва да изгубя всичко…
Пръстите на Ян потрепераха.
— И всичкото пак е нищо, когато става дума за любовта и щастието. Великият Бог, когото познавам…
Тортън го прекъсна:
— Бих дал живота си за нея. Бих се погребал в горите заради нея. Бих се отказал от богатството и приятелството заради нея. Бих се погубил. Но не мога! Боже мой, не разбирате ли?
Очите му се сториха на Ян още по-тъмни и по-големи.
— Прекарах десет години с една жена. Беше по-лошо от ада долу — продължи Тортън. — Дойдох тук, за да си отдъхна… Сега знаете истината. Жената долу е моя съпруга. Тя би била доволна никога да не се завърна вече. И аз бях щастлив за малко.
Знам какво е любовта. Опитах я. Господ да ми прости, но съм склонен да се върна при онова цвете.
Лицето на Ян сякаш се промени от тоя разказ.
— Господине, докъде сте стигнали с нея?
— Само до точката, до която се стига с най-чистото създание на света. Сгреших, като я обичах и й позволих да ме обича. Това е всичко, Ян Торо. Кълна се, че това е всичко.
— И сега се завръщате на юг?
— Да, завръщам се на юг.
На другия ден Тортън не замина. Не замина и на втория, и на третия, и на петия ден. През това време Ян посещаваше бюрото на подкомисаря и Тортън винаги го придружаваше. Ян знаеше какво мисли Тортън и му съчувстваше. Питаше се дали разказът за собствения му живот не би помогнал на другаря му. Най-дълго Ян мислеше за това в следобеда на деветия ден. Тогава отиде сам в бюрото на подкомисаря. Тортън остана в хотела и дори не вдигна главата си, когато Торо излезе с Казан.
Подкомисарят каза, че работата е вече приключена. Когато Ян напусна бюрата на компанията, навън лежеше призрачна тъмнина, прояснена от северните светлини. Ян се спря за миг сам на брега на реката. От другия бряг нататък започваше гората, мълчалива и тъмна. Тя стигаше до самия край на земята и като фар над нея зората му изпращаше златистите си отблясъци.