Петролната лампа запращя и задимя. Ян намали фитила и двамата останаха в полумрак.
— Проклятието се прехвърли изцяло върху жената и детето. Не вярвате ли, че греховете на бащите падат върху децата? Боже мой! Така е!
В сумрака очите на Ян светеха като въглени.
— В станцията пристигна нов мисионер, един християнин, който идеше от юг и бе голям приятел на жената. Той й говореше за Бога и тя имаше доверие в него. Момчето бе малко, виждаше, ала не разбираше. После разбра, че мисионерът е впечатлен от хубостта на майка му и я желаеше с цената на всичко. Напразно се опитваше да я спечели — жената не можеше да обича друг. Една вечер всички бяха около големите огньове по празника на карибу и нямаше никой наблизо до хижата, в която живееше жената. Момчето също бе на празника, но изтича да занесе на майка си късче месо и чу виковете й. Втурна се вътре, но мисионерът го изблъска.
Гласът на Ян вече бе страшно спокоен.
— Повярвайте, господине! От онази вечер майката повяхна като попарено цвете, после умря и остави момчето само с проклятието. Момчето, господине, бе Ян Торо, а жената — неговата майка.
Настъпи дълбока тишина.
— Това ли е всичко? — тихо попита Тортън.
— Не, това е само началото — рече Ян. — Проклятието така ме преследваше, че бях най-нещастният човек на света. Днес направих всичко, което трябваше да направя. Когато баща ми умря, остави книжа, които майка ми ми предаде след време. Тя не знаеше съдържанието им. А в тях ставаше дума за нещата, току-що разказани на вас. Духът на баща ми ме молеше от гроба да поправя каквото мога. Установил се на север, той бе донесъл почти всичките си богатства: значителни богатства, господине. И ги вложил в акциите на голямата компания. Половината от наследството бе оставил на мене, а другата половина ме молеше да се върне на децата му и на законната му жена, ако е жива. Направих нещо повече, господине: отказах се от моя дял, защото нищо не ми принадлежи. Половината ще бъде дадена на изоставените му деца, а другата половина на неродения по онова време син. Майката е умряла. Тортън попита:
— Има ли още нещо, Ян?
— Да, има, господине! И ако ви го кажа, ще разберете защо Ян Торо е най-нещастният човек на света. Заминете на юг и един ден Бог ще ви възнагради.
— Ян — стана Тортън в тъмнината, — благодаря ви, че ме срещнахте лице в лице с един Бог като вашия. Аз не го познавах. Ние изпращаме нашите мисионери, за да ви спасят, считаме ви за прости и диви, но сме слепи. От вас научих повече, отколкото от всички проповеди досега. Завръщам се от вашия голям и чудесен свят по-добър, отколкото бях, преди да дойда. Отивам… на юг. Някой ден ще стана част от вашия свят. Ще дойда тук, ала без никакво проклятие. Де да можех да й съобщя това, да я помоля за прошка! Да й кажа, че имам още надежда и вяра!
— Ще можете! — увери го Ян. — Аз ще й го кажа заради вас, господине. Ще и кажа още, че провидението е било милостиво кьм Ян Торо, щом му помогна да трогне сърцето на Тортън. Тя е от моето племе, господине, ще ви прости и ще ви заобича още повече. Това сред племето кри е нещо като честта на дълбоките снегове. Надеждата ще гори в сърцето й. Господине…
Тортън тръгна да си върви.
— А вас ще ви намеря ли пак някога?
— В Оксфорд Хаус ще знаят къде отивам. Ще го кажа на нея!
— Сбогом, Торо!
Ян слушаше как стъпките се отдалечаваха и дълго остана на масата с наведена глава. Скимтейки тихо, Казан усети, че в тази тъмна стая се бе случило нещо много важно за господаря му.
ОТНОВО МУЗИКА
Тая вечер Ян Торо отново навлезе в гората. През цялата нощ вървя и при всяка измината миля нещо по-широко и по-открито изпълваше гърдите му. Пак развъртя камшика, както едно време. Душата му пееше в съзвучие с вихрения дух на гората. Пак беше в стихията си. Гората с шепнещите ветрове и гъсти дървета сега беше негов дом повече отвсякога. Както бе тъжен, не изпитваше друго желание, освен да потъне в нея. Тя беше самият живот, съчувствие и любов, топлина и надежда. Беше пълна с приятелството на цялата природа. Звездите изгряваха една подир друга и осветяваха пътя му. Тези звезди му бяха дали музиката. Бяха му шептяли за мълчаливата власт на Бога. Винаги бе обичал гората. Сега я обожаваше. Тя му говореше за любовта на Мелиса, за дните и годините на щастие.
Изтече месец, преди да стигне в Оксфорд Хаус, където намери обичаната от Тортън девойка. Каза й, каквото бе обещал да каже, и продължи пътя си на североизток. Отиде чак до Хейес. Храна си набавяше от индианските лагери. В началото ва пролетта се спря до Кътуей. Тук известно време копа трапове — капани за мечките. После пое пак на север, после пак на изток. Гледаше да се държи по-далеч от езерото Бейн. А щом първите студени ветрове предизвестиха настъпването на зимата, обзе го желание да се завърне още веднъж в Пустинните земи. Обаче се залута на юг и се случи така, че година след напускането на езерото Бейн повторно стана ловец и си построи хижа край Божията река, на петдесет мили от Оксфорд Хаус. Тоя път съгласно уговорката с Тортън съобщи на момичето от своето племе къде може да бъде намерен.