Посред зима Ян отиде в Оксфорд Хаус със събраните кожи. Още с пристигането си чу един французин да говори за езерото Бейн. Малко по-късно последва французина навън и двамата се спряха там, където никой не можеше да ги подслушва.
— Господине, говорехте за езерото Бейн, бяхте ли там? — попита го на френски Ян Торо.
— Да, престоях една седмица в очакване на снегове за шейната — отговори другият.
— Аз някога живях на езерото Бейн — потискаше вълнението си Ян. — Кой знае дали са станали много промени след моето заминаване! Видяхте ли Къминс, агента?
— Там беше.
— А Жан дьо Гравоа, началника на станцията?
— Той беше на път. Господи, тия кучета ще се разкъсат!
— Един момент, господине! — помоли Ян, готов да се затича към сборичкалите се кучета. — Агентът имаше една дъщеря, Мелиса!
— Тя е напуснала езерото Бейн, господине — рече вежливо ловецът. — Къминс ми каза, че не я е виждал от доста време, от една година, струва ми се. Ей богу, тия кучета ще се разкъсат! Моите са, бих познал ръмженето им между хиляди кучета.
Французинът тичешком изчезна в тъмнината. Ян тръгна подире му, но сетне се върна в магазина. Отнесе торбата си при шейната и заведе кучетата при края на елховата гора. Казан се спусна по дължината на ремъка, за да го поздрави.
Тоя път Ян вървеше през гората, без да се любува на звездите и сенките.
— Ах! Казан, нашата Мелиса е заминала с англичанина. Нека Бог им даде щастие!
Той не стъпи повече в Оксфорд Хаус. Продаде кожите на един метис и тръгна на запад. Чак през януари се завърна в хижата си. Бяха навалели дълбоки снегове. Отиде да се снабди с провизии от станцията на Хъдзъновия залив. Когато минаваше през Божието езеро, Казан изопна ремъците настрана и взе със зъбите си нещо от снега.
Ян не обърна внимание на станалото. Но сетне Казан легна по корем и заскимтя от болка. Ян приклекна до кучето. Вдигна голямата му вълча глава. Той не издаваше никакъв звук. Взе го на ръце като дете. Казан го гледаше с единственото си око, чиято червенина се сгъстяваше. Така се случваше с лисиците и вълците, убити с отровни примамки.
Ян притисна лице до още топлата кучешка муцуна и тихо заплака.
Казан беше мъртъв.
Той взе една покривка от шейната и зави кучето с нея, като го премести на стотина крачки от пътеката. После тръгна с шейната за Божията къща. По пътя размисли, върна се пак в гората и намери мястото, където остави Казан. Натовари го в шейната и четирите хъски усетиха след себе си дъха на смъртта.
В гъсталака на гората Ян запали огън. Придърпа към себе си Казан. Другите кучета подозрително се отдалечиха от него и мълчанието на гората бе нарушавано само от пращенето на огъня и от свиренето на вятъра в клоните на дърветата. Пламъците хвърляха сенки наоколо. Стори му се, че те плътно го заобиколиха, сякаш му се подиграваха и повтаряха, че е останал сам, сам, сам…
Огънят загасна. Ян се вкочани от студ и го раздуха отново. Най-сетне заспа неспокоен сън и му се счу върховете на дърветата да шепнат, че със смъртта на Казан се скъсва и последната тънка нишка, свързваща Ян Торо и Мелиса.
Призори продължи пътя си. По мръкване навлезе в тясната долина. Реката остана назад. Изкачи се бавно на голата скала, в подножието на която бе струпал хижата си. Приседна, на хиляда мили разстояние от светлините на Севера. Долу се простираше гората, черна и мълчалива. Хижата му също се бе смълчала в мрачината.
За пръв път помисли, че гората, тишината и малката хижа сред елхите имаха по-дълбоко значение за него, отколкото преди няколко часа, когато Казан скачаше, пълен с живот. Утре щеше да погребе кучето под елхата пред хижата. Изпита желание да съобщи на Мелиса, че той, Ян Торо, не ще има вече нищо друго на света освен гроба на техния общ приятел в игрите.
Горещи сълзи напираха в очите на Ян. Закри лицето си с ръце и заплака така, както бе плакал в гората на юг, когато узна, че Мелиса е болна.