— Мелиса, Мелиса! — простена Ян, загледан през сълзи на север, сякаш оттам пред него щеше да се появи милото й лице. И както я викаше, неочаквано долови тих глас. Сърцето му замря. Вдигна ръце към небето. Не бе ли звук на цигулка? Може би Мелиса бе чула молитвата му и сега свиреше за него и за Казан!
Изведнъж блесна светлината на всичките звезди: музиката се приближаваше.
Той грабна Казан и се спусна по склона на планината.
Звукът замря в гората, после се разнесе по-слаб и по-далечен, мамейки го да върви нататък.
Известно време Ян почти не съзнаваше какво става. Чуваше само тоя звук пред себе си. Както Джон Къминс бе призовал преди много години ангелите край езерото Бейн, дочул чудната музика, така и душата на Ян Торо сега беше един зов. Неочаквано се намери пред хижата си. Тя светеше.
Остави Казан на снега и се заслуша. Свиреш тиха, нежна цигулка. В хижата имаше някой. Навярно духът на Мелиса бе дошъл при него в часовете на най-голямото му отчаяние. Питаше се дали не е полудял, дали горските духове не му се подиграват, дали… дали…
Велики Боже! Вътре звучеше старата любовна песен на племето кри, пълна с тъги и радости, с обич и смърт! Разтвори вратата и се втурна в хижата с протегнати ръце, Ослепен от светлината. С вик като неговия някой се завтече насреща му: Мелиса! Беше все така хубава. Обви шията му с ръцете си и го молеше да я целуне както някога. Прегърна го и Жан дьо Гравоа. Стори му се, че пада в тъмен кладенец и промълви на онези, които не можеше да вижда вече:
— Тази нощ Казан умря!
Известно време Ян се бореше да надвие тъмнината. Отвори очи и видя Мелиса, която го галеше, сложила главата му на гърдите си. Мелиса с разпуснатите на раменете коси, с предишната обич, озарила лицето й.
— Ян, Ян! От толкова време те търсим! Ян, скъпи Ян, аз те обичам много и ти измъчи сърцето ми, като си отиде. Скъпи, скъпи Ян, знам защо си постъпил тъй и толкова те обичам, че бих умряла, ако си отидеш пак!
— Значи, знаеш! — прошепна Торо.
Повдигна се от леглото си, изпълнен с обич и нежност.
— Знаеш… и въпреки това си дошла!
— Обичам те! — каза Мелиса и се наведе да го целуне. — Много те обичам, Ян!
Навън, в края на гората, Жан дьо Гравоа подскачаше насам-натам и влюбено гледаше своята Йовака:
— А сега какво мислиш за Жан, хубавице моя? Нямах ли право да наруша клетвата си пред Света Богородица и да кажа на Мелиса защо Ян Торо бе избягал? И не постъпи ли Мелиса точно така, както бях казал на тоя глупак Ян? И не е ли мразила винаги англичанина? А? Не можеш ли да говориш, ангеле мой?
Прегърна Йовака и повдигна главата й към звездите.
— Дали Ян Торо мисли, че проклятието не го е изоставило вече? Нали ние се погрижихме за това — ти, моя сладка Йовака, и твоят съпруг Жан дьо Гравоа! Пазя писмото, подписано от подкомисаря, на когото разказах историята на Ян. В същото пиемо се известява, че другата жена умряла, преди бъдещият баща на Ян Торо да се свърже с майка му. А сега да те попитам пак — какво мислиш за Жан дьо Гравоа, ти, дъщеря на принцеса, ти… ти…
— Съпруга на най-великия човек на света! — засмя се Йовака. — Хайде, драги ми глупчо, няма да останем вечно тук, ще замръзна. Освен това не мислиш ли, че на Ян ще му бъде приятно да ме види?
— Глупчо, глупчо! — повтаряше Жан, докато вървяха хванати за ръце под звездите. — Моята Йовака, моята любима ме нарича глупчо… И то след всичко това. Господи! Какво трябва да направи един мъж, за да представлява нещо в очите на жена си?