Детето мърдаше и риташе с крачетата си. Ян бе виждал, че така правеха и малките вълчета. Хубавите му очи се озариха от усмивка. Предпазливо, сякаш си играеше с огън, младият цигулар протегна ръка и щом един от пръстите му докосна нещо меко и топло, той се отдръпна като опарен.
Тая вечер, когато Ян взе цигулката, за да се завърне в хижата на Муки, Къминс сложи големите си ръце на раменете му:
— Ян, кажи кой си ти и откъде идеш?
Ян кимна към север и отговори простичко:
— Аз съм Ян Торо, а това е цигулката ми. Дойдохме през дълбоките снегове.
Къминс сякаш виждаше някаква чудна картина в очите на младия цигулар. Той отиде към вратата и посочи звездите и сребристата мъгла, припадаща от северното небе.
— Ориентирай се добре и ми кажи пак откъде си дошъл, Ян? Момчето без колебание отново посочи към север.
— Седем дни гладувах из дълбоките снегове. През нощите свирех и музиката прогонваше вълчите глутници.
Къминс се обърна бавно първо към Хъдзъновия залив на изток, после погледна на юг, а след това на запад. Когато отново погледна към Ян, върху строгото му лице имаше не само любопитство:
— Не е лъжа, че Ян Торо и цигулката му са дошли през дълбоките снегове. Не е лъжа!
Сега по лицето на Джон Къминс бе изписано нещо повече от нежност. И в погледа му имаше нещо повече от приятелство, когато сложи ръка на рамото на Ян, но той пак не разбра.
— Тук има много място — каза Къминс. — Искаш ли да останеш с малката Мелиса и с мене?
— С малката Мелиса?!
Ян отиде при люлката и се наведе над нея. Дългите му черни коси лъщяха под лампата, а от гърдите му се изтръгна и радост, и скръб:
— Аз… аз да остана при бялото ангелче! — прошепна тихо той, сякаш говореше само на неразбиращото дете. — Ян Торо остава, да, с цигулката си! Давам я на тебе заедно с музиката!
ЗАГАДКАТА
През следващите дни станаха други неща, които Ян не разбра, а и не правеше големи усилия да разбере. Говореше малко дори с Къминс, слушаше разсеяно, отговаряше с поглед или свиваше срамежливо рамене. За неколцината прости хора от станцията той бе нещо повече от едно бедно същество, дошло от непознатата гора и това беше главната причина да оправдаят странното му поведение. Никой не узна от него нещо повече от онова, което знаеше Къминс. Дори с Муки не бе много разговорлив. Казваше само, че е пристигнал от север, от Пустинните земи, а Пустинните земи означаваха гибел. Никой не би могъл да ги премине като Ян. В други времена, при други обстоятелства Къминс и хората му биха го сметнали за луд.
Но и те бяха чули странната нежна музика, когато умря жената на Къминс, и необикновените звуци бяха събудили у тях неочаквани мисли. Не знаеха почти нищо за Бога, за когото говореха проповедниците, но иначе го разбираха добре. Смятаха, че Ян Торо е пратеник на ангелите, че душата на жената бе излетяла при Бога и че тя бе умряла спокойно на гърдите на Джон Къминс, докато Ян свиреше. Ето защо момчето със слабото си и изразително лице и с хубавите си черни очи стана за тях част от онова, което жената бе оставила след себе си. И те го приемаха, както бяха приели нея, без да питат кой е и откъде иде.
До известна степен Ян ги утешаваше за загубата им. Както жената бе донесла нещо ново и мило в суровия им живот, тъй и Ян носеше нещо ново и мило — цигулката и музиката й. Той им свиреше вечер в бюрото на агента и тогава всички чувстваха, че жената на Къминс е много близо до тях и им говори чрез музиката на Ян Торо.
Музиката бе нещо почти непознато в техния живот. За някои дори не бе съществувала. Преди много години Уилямс беше в една станция, където имаше хармоника. Къминс бе слушал музика само когато отиваше в цивилизованите места. За останалите тя бе една тайна, вълнуваща до дъното на душата и откриваща неща, които дълго време бяха останали скрити под пепелта на миналото.
За Ян това беше време на истинско признание. В бюрото на агента, стъпил на един сандък, облегнат на стената, с черни блестящи очи и дълги коси, които придаваха на лицето му някаква дива хубост, той бе като цар за хората около него. Te слушаха безмълвно, неподвижни и когато спираше да свири, не се помръдваха, докато не прибереше цигулката си в калъфа и не отидеше при Джон Къминс и малката Мелиса. Ян обичаше това мълчание и го ценеше много. Но най-вече му харесваше да бъде в малката хижа насаме с Мелиса.
С приближаването на ловните пролетни дни из гората, на стотина мили около станцията, започнаха да минават шейните на ловците от племето кри и чипевайян. Къминс отсъстваше няколко дни наред, за да засили приятелските си връзки с компанията и да преговаря по продажбата на кожите, които щяха да бъдат изнесени на пазара осем седмици по-късно.