Тая година имаше силна конкуренция, понеже французите, братя Ревийон, съперници на компанията, бяха установили една станция на двеста мили по на запад и се говореше, че ще дадат шестдесет фунта брашно срещу четиридесет на компанията и четири лакти платно вместо един. Това означаваше упорита дейност за Уилямс и хората му и самият агент се пренесе временно в гората. Муки, метисът кри, отиде между хората от племето си, разпръснати по крайбрежието на Пустинните земи, за да ги привлече с красноречивите си обещания и да осъди пред тях натрапниците от запад. Старият Пери, в чиито жили течеше и ескимоска кръв, замина с кучетата си, за да се срещне с дребните черни хора от далечния Север, които идеха за лисици и северни мечки, полумъртви от глад, защото плаващите ледове ги бяха откъснали от страната им.
Младият Уилямс, синът на агента, последва Къминс, а другите хора от компанията се отправиха на юг или на изток.
Животът в станцията сякаш замря. По прозорците на хижите, в които не се палеше огън, се трупаше дебел слой лед. Бюрото на агента бе празно. Нямаше ги кучетата, та лисиците и рисовете всяка нощ се приближаваха все повече. Потиснати от самотата, малкото индиански и метиски деца си стояха у дома, а жената на Уилямс, дебела и ленива, държеше магазина заключен.
При тая тишина и липса на живот Ян Торо се чувстваше все по-щастлив. Не обичаше шума, а пълната тишина му допадаше, в нея мечтаеше и пръстите му откриваха нови звуци в цигулката.
Той често изпращаше Мабела, индианката бавачка на Мелиса, да прави компания на жената на Уилямс. Така оставаше няколко часа сам с детето. И тогава, заключил вратата, сгушен до люлката, Ян Торо се преобразяваше. Лицето му запламтяваше от голямото вдъхновение, което го поглъщаше всецяло и което обикновено криеше от всички. В погледа му искреше огън, той тихо пееше сладки песни на момиченцето, свиреше тихичко на цигулката или замираше от щастие, докато Мелиса си играеше с косите му.
— О, сладко ангелче! — шепнеше Ян. — Много те обичам и винаги ще стоя при теб да ти свиря на цигулката. Боже мой, и ти ще станеш хубав бял ангел като нея!
Смееше се и гукаше като майка. Гласът му беше по-нежен от звуците на цигулката.
Понякога Мелиса го слушаше, ококорила в него очи с юмруче върху цигулката или засмукала пръстчето си и сякаш разбираше какво й говори той. И колкото по-дълго го гледаше детето, толкова повече Ян се убеждаваше, че то разбира всичко. Той разказваше с нежен глас много от ония неща, които Джон Къминс би бил любопитен да узнае.
— Някой ден ще научиш как стана, сладка Мелиса — казваше й той и почти докосваше лицето й със своето. — Тогава и ти ще обичаш Ян Торо.
Друг път Ян не говореше, но Мелиса гукаше и му доставяше още по-голяма радост. Докато детето шаваше и бърбореше нещо в люлката си, Ян го наблюдаваше като вълчица, горда от първите скокове на своите малки вълчета.
Един ден Мелиса успя да се изправи за малко и протегна ръчичките си към него, смеейки се и гукайки. Ян ахна от радост, притисна лицето си до лицето на момиченцето и го целуна. В тази целувка имаше нещо, което изплаши малката Мелиса, тя се разплака и Ян изтича да повика Мабела. После мина доста време, докато се осмели отново да я целуне.
През двуседмичното затишие в станцията Ян откри въпроса, който беше еднакво важен както за него, така и за Джон Къминс. Последните дни от втората седмица Ян прекара на границата на Пустинните земи. Ходеше на лов за карибу, за да има достатъчно месо за хората и кучетата, когато се завърнат. Един следобед се прибра рано, натоварен с месо от мускусен бик. Когато излезе от гората, наведен под товара си, пред очите му се откри страшна гледка.
Мабела, коленичила пред хижата им, заравяше полуголата Мелиса в купчина мек сняг, изпълнявайки най-добросъвестно задължението си според тукашните обичаи.
Ян нададе вик, захвърли товара си и се спусна срещу бавачката:
— Боже мой! Ще разболеете детето! Мелиса не е индианка, а цивилизовано дете!
В хижата той наговори на Мабела куп глупости, от които индианката се изплаши.
После отиде да прибере месото, като част от него остави на вълците и лисиците. И пак погледна с гняв снежните дупки, в които горката Мелиса бе принудена да приеме ледената си баня.
От този момент Ян не изпускаше от очи Мабела и повтаряше до втръсване:
— Мелиса не е индианско дете! Тя е дете на цивилизацията… като нея! — И сочеше кьм гроба под огромната елха.