— Страхотно! И колко убийства има според теб Минеф?
— Не знам точно, но със сигурност са повече от сто.
Часовникът в главата на Барлоу не спираше да тиктака. ТИК-ТАКККК.
— Мисля, че си се побъркала.
Жената отсреща се разсмя отново.
— Пази се, Мат.
Връзката прекъсна. Чак сега Барлоу забеляза, че по челото му е избила пот. Той я обърса с ръка. Беше студена. Направо ледена.
Кафето беше отвратително. Барлоу с мъка си наложи да не наругае кухненския робот. Когато стенният часовник отброи осем часа, започна сутрешният бюлетин на CNN. Даваха цензурирана версия на залавянето на Минеф — с две думи почти нищо. Сержант Уилоу сега изглеждаше още по-жалък.
— Сто убийства. Как ли пък не. — Матю се изсмя презрително на образа в огледалото докато се бореше с възела на вратовръзката си.
По CNN следваха вести от света и накрая дадоха спортните новини. Тимът на Ферари отново бе изпреварил Макларън в квалификациите. Матю тъкмо се канеше да изключи холовизора, когато съобщиха, че следва съобщение от правителствения пресцентър.
Говорителят беше дребен плешивец, който упорито отказваше да замени дебелите си очила с вътреочни лещи. Матю разсеяно се заслуша.
— От днешна дата влиза в сила решение, според което всеки престъпник, който направи сто публични убийства влиза в специална правителствена програма. Това не е амнистия. Мотивът на правителството е, че такива хора могат да влязат в употреба в борбата с организираната престъпност. От ФБР се изнесоха данни, че настоящият сериен убиец Питър Минеф е извършил 99 убийства. Следователно той не влиза в тази програма…
Главата на Барлоу забръмча. Това не можеше да бъде вярно. Той се строполи на дивана и продължи да гледа втрещено в холовизора. Значи, на Минеф му остава само още едно убийство. Само едно.
ТИК-ТАК. ТИК-ТАК. ТРАК!
Металната решетка се отмести със стържещ звук. Матю Барлоу прекрачи прага с огромна буца в гърлото си. Само дето не е златна — помисли си той с горчив хумор. Беше се изправял пред стотици затворници, някои от които с доживотни присъди. Беше говорил с тях. Това не беше работа за хора със слаби нерви. Сега му идеше да се разреве.
Ченгето отвори желязната врата и през нея влезе затворника. Питър Минеф седна пред Барлоу с ниско приведена глава. Матю изведнъж почувства стола под себе си невероятно твърд и студен. Имаше чувството, че някой е наврял буца лед в задника му.
„Така го правим ние в скалистите планини.“ — му беше казал веднъж един негов клиент. — „А, после им го начукваме на проклетите копелета от града.“
ТИК-ТАК!
Питър Минеф вдигна бавно глава. Сега можеше да го огледа внимателно. Наистина беше висок, но не колкото му се бе сторило в началото. За сметка на това беше много слаб. Скулите му ясно се очертаваха на фона на загорялото му лице. Косата му беше къдрава и руса, спускаше се като водопад върху кокалестите му рамене. Матю погледна очите му. И замръзна. Този човек със сигурност беше луд. През своята кариера, като служебен защитник, Матю Барлоу бе виждал много убийци и с годините усетът му бе станал безпогрешен. За Питър Минеф нямаше значение дали ще трябва да убие с ножа, с който е намазал масло върху филийката на закуска. Той просто живееше за това. Така както творецът живее за да твори.
Този човек беше луд!
— Е, господин Минеф, — каза Барлоу и облиза изпръхналите си устни. — радвам се, че ще работим заедно.
Минеф не отвърна нищо. Изучаваше го. Сякаш преценяваше с каква сила би могъл да му прекърши врата. По изражението му можеше да се заключи, че е доволен от отговора.
— Искате ли да ми кажете нещо?
— Напразно си губиш времето, татенеце. — устните на Минеф се разтеглиха в широка усмивка. Зад тях блеснаха две редици изящно бели зъби. Добре употребявани. Като на хищник.
„Ам!“ — каза лошият вълк и изяде червената шапчица. На Барлоу хич не му беше до приказки. Идеше му да захвърли куфарчето и да хване първия самолет за другия край на света.
— Не ви разбирам добре, господин Минеф. — каза Барлоу и разхлаби вратовръзката си.
— Нима? — в очите на Минеф горяха две злобни пламъчета. — Сигурен съм, че си ме разбрал. Татенце.
Барлоу усети как паниката се надига в него въпреки дебелите решетки, които го деляха от Минеф. Искаше да извика пазача. Но не можеше. Устата му беше суха. По-суха от чашата на алкохолик.
— Бихме могли да обсъдим вашето положение тук. — каза най-сетне той с невероятно усилие.