— Доктор Юи! — каза плахо той.
Минеф кимна усмихнато.
— Но така, ще убиеш и себе си.
— Не и ако стисна другият зъб с противоотровата. Газът е достатъчен да убие всичко живо в радиус от сто метра при безветрие.
Барлоу бързаше. Часовникът в главата му беше полудял и стрелките скоро щяха да се изравнят.
В дванайсет каретата става на тиква, а лудите заиграват рокендрол.
Той посегна към джоба си. Пулсът му гонеше двеста и двадесет. Целият се тресеше от напрежение. Много преди да успее да достигне до химикалката, Минеф стисна уста и издуха някакъв жълтеникав газ срещу него. През тънкият пласт на губещото се съзнание, Барлоу чу вой на сирени.
Последното, което видя бе усмивката на Питър Минеф. И най-странното бе това, че в нея той разпозна своята собствена. Човекът срещу него бе не друг, а той самият.
„Шъ ви прая да вийти ут кеф.“ — Барлоу бе чул веднъж да крещи един затворник на жените в стаята за свиждане. — „Бат’ ви Фил е смазал пищака. И ощи как!“
Незнайно защо точно сега това му се струваше страшно близко и познато.
— Стига толкова го измъчва, Джордж! — каза единият от психотестерите. — Никой не е стигал до девятка… без да се побърка.
— Исках да видя, колко ще издържи. — ухили се Джордж. — Този кучи син е убил дете. Заслужаваше си го.
— Мисля, че прекаляваш. Той също е човек, нищо че е затворник. И зад решетките хората имат чест.
— Грешиш! Затворниците нямат чест. — изграчи Джордж.
По говорителя се чу запис на женски глас:
— Тестът приключи. Средно ниво на агресия. Забелязани са неадекватни действия и дезориентираност. Моля тестуваният да напусне залата. Да влезе следващият.
Матю Барлоу изчака търпеливо да се отвори вратата и влезе в килията си. След като решетката се плъзна обратно, вече убеден, че нищо не може да му се случи той изкрещя:
— Убийциии…
И крещя, крещя…
Викът му обаче потъна в студените стени и за кой ли път остана нечут.