Един страшен вик я накара да скочи.
— Водата!!… Водата, бе!!…
— Яломица приижда! Карайте в галон! В галоп!
Хората се метнаха на конете и подкараха табуна, преди Сандина да се окопити. Тропотът на копитата се отдалечаваше към края на гората, назад, към конефермата. Всички викаха с все сила:
— Бързо! Бързо! Бързо!
— Кончетата напред! По моста! По моста! Бързо!
— Дий-и, Флорета!
— Фрезия се загуби! Къде е Фрезия?
— Водата! Водата!
— Дий-и! Дий-и!
— Шибай! Шибай!
— Забивай шпорите, Тудосе!
— Водата! Водата идва, бе!… Галоп! Галон!
Конете тичаха с дълги скокове, сякаш се сливаха със земята, и буйно цвилеха. Кончетата надаваха уплашени гласове, скачаха като зайци, блъскаха се и се притискаха към коремите на майките си.
Плющенето на камшиците, тропотът, крясъците, виковете, клетвите, ругатните и цвиленето на конете и бученето на водата отдире се сливаха в някакво диво клокочене, в някакъв вой на безнадеждност.
Страшен, с разчорлени коси и със зъл блясък в очите Коцкан подкара с камшик кобилите с кончетата и препусна натам, където стоеше Сандина. Момиченцето забърза към него, като мислеше, че ще го качи на коня. Ала Коцкан мина край него и вместо да завие по лъката към моста, задълба с конете в гората и с шибане и бой ги подкара надясно, нагоре по пътя, който се изкачваше в голямата гора.
Ааа-а… Остави я тук!…
Слисана, Сандина гледаше през рамо. Мътната вода прииждаше със страшна сила между дърветата като яростна, тъмна вълна и събаряше гнили дънери, мачкаше храсти, заливаше ракити.
Огромната вълна се търкаляше, пълзеше към нея безмилостно, като гигантски валяк, който щеше да я смаже.
Зашеметена от ужас, Сандина се закова на мястото си. По лъката вече не можеше да стигне на моста. С върховно усилие тя се втурна в гората и затича подир Коцкан.
Изплашена до смърт, Сандина тичаше несъзнателно, без да знае къде отива и какво ще стане по-нататък. Стори й се, че обущата й тежат. Захвърли ги, както бягаше. Беше забравила платнището, загуби и клъбцето. Само кукичката беше останала в ръката й и тя я стискаше несъзнателно.
Скоро водата заклокочи наоколо й и я обгради. Големи камъни, парчета от дървета, пръчки я заудряха отзад по краката. Водата бързо се надигаше. Сандина усети как вълната я блъсна в гърба и без малко щеше да падне, но успя да се притисне към един ствол. Светкавично обви ръце и крака около дървото, издигна се бързо нагоре, над водата, и стискайки зъби, се закатери към върха.
Спря се на едно гъсто разклонение и легна на клоните да си поеме дъх. Водата се стичаше от дрехите и от косата й. Сърцето й биеше до пукване. Под нея водите прииждаха и наводняваха гората. Когато погледна втори път, водата беше обхванала високите стволове и стигаше до клоните. Зъбите й затракаха и Сандина зарида сърцераздирателно.
Гората се огъваше и се бореше със стихията. Храстите се превиваха. Разлистени клони пляскаха по гладката повърхност, къпеха се в калните води, други пращяха, откършваха се и падаха. Над дърветата пърхаха разтревожените птички.
Дървото се разклати от напора на водата. Вятърът премина бавно през него и листата зашумяха. Сандина не усещаше вече нищо. Някаква странна дрямка омаломощи цялото й тяло. Видя в паметта си Войкица с нейните къси конопени коси, събрани на темето и вързани с бяла панделка, после видя дядо си, баща си в града… после бягащите коне…
Обхвана я трепет, който я разтърси цялата. Наведена над водата, Сандина видя като в огледало изплашеното си лице и изкривената си от страх уста. Наоколо дърветата никнеха като от размътено море. Короните им се оглеждаха сякаш във водни бездни.
Над нея — небе и клони, дълбоко под нея — пак небе и клони.
Сандина се намираше в някакъв фантастичен свят. Ала нито феите, нито юначният принц идваха да я спасят. По едно време почувствува глад. Огледа се. Наоколо й имаше само дъбове. В бурените, изтръгнати от водата, навярно има много дъбови и букови жълъди. Но не посмя да протегне ръка и да потърси.
Остана така дълго, докато усети как слънчевите лъчи я стоплят. Отвсякъде се вдигаше топличка пара. Светлината на залязващия ден проникваше между листата и се разливаше, блещукайки по придошлата река. Колко красиво и колко страшно беше! А какво щеше да прави тя, покачена на това дърво? Може да не дойде никой да я спаси. Може би смятаха, че се е удавила… Войкица е малка… Дядо Аксенте е в болницата… Татко й в града не подозира нищо… Да остане тук? Докога да остане?
Гладът отново я замъчи. Вече се почувствува съвсем отмаляла.
Реши да подири някакъв изход. Разгледа добре дърветата наоколо. Клоните им се досягаха, дори се сплитаха. Тръгна по клоните и се хвана за съседно дърво. Клоните не се счупиха и тя не падна във водата. Значи успя. Продължи да се катери и да търси други близки клони. Така с мъка мина от дърво на дърво, но капнала от умора, се отпусна на едни сплетени клони едва дишаща. Тук щеше вече да загине! Нямаше повече сили. Почна да хленчи. В тоя миг усети някаква приятна миризма. Обърна, нататък глава и с последни усилия мина на съседното дърво. Този път беше попаднала на една дива ябълка, едва завързала. Плодовете бяха още толкова дребнички и толкова твърди и тръпчиви, че зъбите й изтръпнаха, като хапна от тях. И все пак й се стори, че никога не е яла нещо по-вкусно. Какво би било да остане тук, докато водата се отдръпне! Има легло и ето, намери и хляба с масло в джоба на роклята си, който взе на тръгване. Хлябът е като напоен сюнгер, но все пак е много вкусен!