Но кой знае, може пък Думитрица и Емил, които се сприятелиха с нея, да дойдат да я спасят. Не може да са я забравили. И класната, която толкова я хвалеше… И Къдрокоска…
А водата трябваше да понамалее. Земята трябваше да я попие… Да се изпари от слънцето. Да се изтече…
Сякаш беше спаднала вече един лакът.
Сандина се усмихна радостно.
Обаче е настъпването на нощта я достраша. Напразно запяха славеите. Небето беше потъмняло. Никаква звезда не светеше в непрогледния мрак. Затътна продължително гръм и почна да роси ситен, гъст дъжд, после капките станаха все по-едри и я зашибаха по лицето, по гърдите. Светкавици набраздиха небето. Падаше непрекъснато гръм, трещеше и боботеше и Сандина закри лицето си с ръце, сгуши се и стана мъничка, мъничка.
Бурята се усилваше, превръщаше се в някакъв див вой. Дървото се клатеше и скърцаше. Внезапно се разнесе силен, нечуван грохот, смесен с прашене, блъскане и ужасно свистене.
Светкавична мисъл мина през ума на Сандина и тя с ужас разбра, че Яломица пак е пробила бента. Водата се занадига, намокри краката й, издраска ги е откъртените клони и не преставаше да приижда. А ябълковото дърво не беше достатъчно яко. Прегъваше се все повече под силния напор на водата. Изведнъж стеблото се счупи. Момиченцето падна във водата с главата надолу и се омота в листата. Зашеметено, то потъна дълбоко, но скоро излезе на повърхността, подхвърлено от младите клони като от пружина. Клокочейки, водата го покри на няколко пъти. Сандина загреба с ръце, борейки се на живот и смърт. Вълната я блъсна в един ствол. С последни сили и последна капка съзнание Сандина се вкопчи в дървото. Клоните почваха ниско. Покатери се, колкото можа по-нависоко, макар че при всяко подигане се плъзгаше. Диша продължително, докато се съвземе. После отчаяно заплака с глас.
Навсякъде под нея водата бучеше, като че ли ревеше ненаситен звяр. Сякаш искаше да изтръгне всичко по пътя си. Дъждът валеше като из ведро.
В това време в конефермата беше настъпила голяма тревога и бъркотия. Щетите от наводнението бяха толкова големи, че когато ги известиха, управителят нададе вик и закри лицето си с ръце. Трийсет кончета с майките си бяха изчезнали безследно.
Неколцина се опитаха да се утешат с надеждата, че може би Коцкан е препуснал навътре в гората, която постепенно се изкачваше — по хълма, и е спасил конете.
Но в събота призори Коцкан се завърна. Вода шуртеше от дрехите му. Каза, че се бил спасил на едно дърво. Но не можел да устои на напора на прииждащата вода. Блъскан и влачен от водовъртежите, едва във Фиербинц, дето реката се прибира в коритото си, могъл да се залови за подпорите на моста.
— Не видя ли конете да плуват?
— Нито един ли не се спаси?
— Как ще се спаси? Реката беше заляла всичките кончета. До едно време виждах кобилите, които се бореха с водата. После не зная какво е станало.
— Да идем с лодка. Може би ще може да се намери нещо.
— Какво ще се намеци? Ще уловите само лешовете им по бентовете надолу по реката.
Зоотехниците хапеха устни, прикривайки ужаса, който изживяваха. Лили, обикновено храбра, не можеше да си намери място и крайно разтревожена произнасяше името на някое любимо конче. Леонте и синът му Диомеде, най-способният по обуздаване на конете, младият Гица, Григоре и всичките коняри се щураха натъжени и гневни или се удряха с юмруци по главите и проклинаха тая стихия. Малцина бяха запазили самообладание. Между тях беше и електротехникът Тоадер, който работеше още по-усърдно. Така се държеше и ветеринарният лекар. Запазвайки присъствие на духа пред тона голямо бедствие, той се мъчеше да спаси онова, което можеше да се спаси. Доста от конете, настигнати на моста от наводнението, бяха с изкълчени колене, ожулени, ударени или простудени. Трябваше да се грижи и за бегълците, някои от които до есента следваше да бъдат обяздени.