Само дядо Аксенте беше пощаден. Не знаеше страшната новина, тъй като беше в болницата. Но затова пък никой не знаеше какво се беше случило със Сандина.
Едва по-късно Войкица, невчесана и гладна, излезе на двора разплакана да търси Сандина.
Отначало никой не й обърна внимание. Но после почнаха да се запитват:
— Къде е внучката на стария конегледач?
— Вчера Ион я срещнал на моста. Отивала на лъката.
— Ами сега! — затюхка се кака Луксица. — Дойде най-напред да ме пита дали конете няма пак да се подплашат и да побегнат. Да бях грабнала една чепата пръчка, да видиш как щеше да й мине ищаха да става пазач на табуна.
— Виждал ли я е някой от конярите? — попита инженер Дан.
— Май че вие, Згаберча и Коцкан, говорехте с нея на края на гората.
— Кому ще дойде на ум за тоя дребосък, когато ни връхлетя тая беда? — ядоса се Згаберча.
— Аз, какво да кажа? — извърна глава Коцкан, като пъшкаше и опипваше ребрата си. — Сам се чудя, че се върнах жив — и задиша бързо, сякаш беше тичал.
— Сандина се загубила!
— Сандина се удавила!
— Сандина!
— Сандина!
Почнаха уплашено да произнасят името на момиченцето. Децата изпълниха стопанството с врява и глъч.
— Трябва да я търсим.
— Може да се е хванала и тя за някой клон и кой знае къде са я завлекли водовъртежите.
Конярите и рибарите почнаха да сноват по лъката, чак на юг, дето реката се прибира в коритото си. И Згаберча, и Коцкан, и Станку изоставиха работата си и тръгнаха да я дирят, дори застанаха начело на всички. Търсенето почна от подножието на хълма, на който беше разположена конефермата. Наводнението беше стигнало дотам и се беше сляло с ведите на река Ситару, та дори и върховете на тръстиките й не се виждаха.
Ала никъде не намериха Сандина. И от конете нямаше следа.
Хората се събраха отново и заедно с управителя решиха да тръгнат всички на големи групи. Трябваше да бъдат прегледани щателно тръстиките на Ситару, ракитите, горичките, лъките, коритото на Яломица надолу — дори и самата гора. Може някои от изплашените коне да са побягнали навътре в гората; може Сандина да се е метнала на някой от тях и да се е спасила.
Скоро камионът на стопанството излезе от двора и отиде да натовари няколко лодки от езерото Снагов. Приготвяха прътове, куки, гребла и дървени вили за претърсване на дъното, взеха и големи рибарски мрежи, които щяха да закрепят по такъв начин, та водата, като се прибира в коритото си, да се прецежда през мрежите и да остави някаква следа от удавената.
Като чуха това, децата, най-вече Думитрица, Емил и Ион, не можеха да останат настрана. И така на пионерския сбор в училище не се говори нищо друго, освен за Сандина и за изчезналите коне. Съветваха се с ръководителката си Александруца как биха могли да бъдат най-полезни при тия обстоятелства. Александруца сметна, че е уместно да поддържа решението на децата да участвуват в спасяването на Сандина.
Тя направи списък на малките доброволци, които се решаваха да тръгнат. Веднага се записаха всички пионери от конефермата и от селото.
Но ръководителката им обясни, че не могат да тръгнат пет отряда. Нямаше да им стигнат и лодките. А и децата разсадиха, че в случая би трябвало да знаят да гребат и да плуват. Трябваше да дадат доказателство за ловкост, сила, смелост, способност бързо да се ориентират и още колко много други качества. Трябваше да бъдат избрани най-способните.
Без да се бавят много, подредиха се по отряди и слязоха с Александруца в Голям вир. Там високата поляна беше по-широка и бе запазена от погледите на пътниците. Пътят за конефермата минаваше над нея и се спущаше надолу към моста, от който сега стърчаха само няколко изкривени стълба като протегнати оголени ръце. По-нататък можеше да се отиде само с лодка. Цялото блатисто корито на Ситару беше заляно от придошлата Яломица и само по тръстиките се виждаха лъкатушенията на изчезналата река. Нататък, зад тръстиките, надалеч, чак до гората, цялото пространство искреше леко набърчено, огряно от слънцето.
Поляната се изпълни с шум. Децата — можеха да се съберат, където и да е другаде, тъй като хората нямаха сега време да стоят без работа край брега, а и конете бяха изкарани на полето чак от другата страна на стопанството. Обаче по плуване момците винаги се състезаваха в Голям вир.
И изборът на мястото като че ли беше нарочно направен.
Тук можеше да се тича свободно, можеше да се скача, можеше да се стреля със стрела. В тоя дълбок вир, обграден с тръстика и папур, щяха да направят изпита по плуване.
Най-напред строиха дребосъка в редица с ръце отзад. «Наборната комисия», в която влизаха Думитрица, Емил, Ион и Труца Нистор от трети отряд, спираше пред всеки и го оглеждаше. Избраните щяха да се борят с неизвестността и децата се надпреварваха кой повече да изпъчи гърди, да застане с високо вдигнато чело и опнати, прибрани нозе.