Александруца не отстъпваше. Чувствуваше, че трябва да се предприеме нещо за спасяването на Сандина. Казваше и на хората да не обезсърчават децата и че няма никаква опасност по пътя, по който те мислят да минат. Тя реши да обходи с всички пионери, включително и ония, които не бяха избрани на състезанието, брега на река Ситару край селата на северозапад. И наистина никой не беше ходил още на мястото, дето езерото Кълдърушани се беше сляло с придошлите води и претърсването му можеше да се окаже от полза.
След страшната нощ и бурята Сандина почна отново, напрегнала всичките си сили, да се придвижва на север. И така целия ден в събота, когато в конефермата всички се тревожеха и се суетяха, тя навлизаше все по-навътре в гората, без да знае защо. Може би защото видя вчера, че Коцкан подкара конете там нагоре. Може би защото често беше слушала за Червен бряг, вековната гора, която се въззема нагоре по хълма. И сякаш разбираше, че водите се разливат само по равнина и се стичат надолу, остават зад гърба й.
Тя се катереше и се прехвърляше от клон на клон. Беше неспокойна, беше я страх, но вече не плачеше. Някакво невъобразимо напрежение на разсъдъка и тялото я караше да упорства. Случваше се да се хлъзне и да падне във водата, когато дърветата бяха на по-голямо разстояние едно от друго. Тогава Сандина плуваше, докато успееше отново да се покатери. Отчаянието при мисълта, че може да загине тук, без някой да знае, й даваше особени сили. Трябваше да стигне до някакъв бряг, да срещне някого. Та реката не беше заляла целия свят!
По едно време забеляза, че водата чувствително е спаднала. Смъкна се по ствола и бръкна с ръка да опипа дълбочината. После стъпи в студената вода, която едва стигаше до коленете й. Ала краката й затънаха в тинята над глезените. Повървя малко. Земята така се беше разкиснала, че пот избиваше по челото й от усилията, които правеше да измъква краката си от лепкавата кал.
Пак се покатери и седна да си почине на един грамаден ясен. Отново я замъчи глад. Полипа с ръка в едно птиче гнездо. Засрами се. Стана й жал. Взе само едно яйчице, лъскаво и беличко като речно камъче. Счупи го и бързо изсмука вътрешността му. Взе още едно. После изпи всичките яйца. Две пъстри птички с червеникави гърди закръжиха над гнездото и зацвъртяха сърдито. Сандина извърна глава.
Докъде беше стигнала! Да краде яйца от птичите гнезда! Погледна ръцете и краката си: мръсни, изподраскани, целите в синини. Роклята й, преди синя, беше станала кафява като калта.
Загледа се тъжно напред през редките дебели ясени. Гората сега изглеждаше по-друга от преди. Вгледа се по-добре и нададе вик. Суха земя! Плъзна се надолу по ствола, скочи във водата и се спусна да тича между водовъртежите и между купищата изпокършени дървета и листа. Изкачи се тичешком по сухия бряг, хвърли се върху тревата, търколи се. После стана; пак потича, и пак се търкулна по тревата. Не вярваше на очите си. Боеше се да не изчезне това чудо. Най-после се отпусна задъхана на тревата, легна по гръб с разперени ръце и заспа дълбок, укрепителен сън. Спа така до свечеряване.
Когато се събуди, усмивката още беше на лицето й. Значи се беше спасила от водата! Значи е спасена! Отиде до хребета на хълма. Навярно това е Червен бряг. Накъде да тръгне сега? Знаеше добре, че реката обикаля хълма от изток. Следователно, щом хълмът е на север, тя трябваше да се спусне на югозапад към конефермата.
Сенки падаха от всички страни и я заграждаха. По върховете на старите дървета гаснеше светлината.
Над нея небето беше синьо и неподвижно. Сандина седеше, вперила поглед в небето, докато в очите й заблестяха първите звезди. Мракът я обгърна. Тя потръпна. Тревите зашумяха с непознат за нея шепот. Страх се промъкна постепенно в сърцето й и я накара бързо да се покатери на едно дърво и да си нагласи легло пак на високо.
Скоро задряма. Стресна се от цвилене на коне. Поляната ехтеше от говор и остро цвилене.
«Може би татко Аксенте е дошъл… хора от конефермата!…»
От високото не можеше да различи какво става. Смъкна се полекичка на по-ниските клони. Странно. Боеше се да се издаде.
Разпозна веднага сърдитото мърморене на Згаберча. После забеляза великанската фигура на Коцкан. Нощта не беше много мрачна. Звездното небе сякаш ръсеше светъл дъждец.
Имаше още двама. Тях не можеше да види. Но ето, щом запалиха ръчните фенери, единият й заприлича на Станку. Около тях се движеха коне. Колко много коне и колко много кончета! Защо ли са дошли с толкова коне? Всичките коне са от конефермата. Сандина ги познаваше. В последно време по-често влизаше в конюшните, милваше конете по шиите и им даваше захар от ръката си. Няколко коня извърнаха глави към мястото, дето беше скрита. После се приближиха с високи плавни крачки, протегнали шии напред. Край тях вървяха и кончетата, любопитни и същевременно озадачени от тази среднощна паша, ненаучени на нея в конефермата.