Конярите възседнаха конете, без да бързат. Същото стори и господин Спъну. Смушкаха и подкараха и другите коне, обиколиха поляната и тръгнаха под сводестата гора, раздирайки мрака със светлината на фенерите.
Сандина остана вкаменена, с широко разтворени очи. Значи съвсем друго било обяснението на всичко, което се беше случило досега! Тримата души от конезавода са крадци! И господин Спъну е крадец. Той беше уплашил конете. Той беше… той трябва да е бил човекът с черната мушама през нощта, когато бяха прерязани електрическите жици… Да си стои спокойно «там». Къде може да е това «там»?… А Станку скришно ще продава конете в Скъени. После казаха май нещо за Урзичени. Как ли да извести в конефермата?…
… Царската дъщеря, отвлечена от змея в една хралупа, отдрала едно парче от полите си и вързала писмото за крачето на една птичка.
Би могла и тя да подири някоя птичка. Но ако не отлети нататък? Птичките са толкова страхливи и я гледат така учудено. Само ако срещне жар-птица, дето снася скъпоценни яйца…
… Или да намери една бутилка и да пъхне в нея писмо, като моряците, за които четеше Думитрица. Ще я запуши добре и ще я хвърли във водата. Бутилката ще доплава до подножието на хълма, до моста, и някой ще я извади. Ала откъде да вземе бутилка?… И писмо… откъде? А не би ли могла да пише на лист или на кора от дърво?… А господин Спъну дали не е оня от приказката9? Не… защото него го уби конят на Харап-алб…
Ако беше в легло, Сандина щеше да се върти, колкото си иска, измъчвана от мисли. Но тук нямаше как. Трябваше да си потърси отново леговището и да чака търпеливо зората.
При първото птиче чуруликане тя слезе от дървото. Горе в небесата сред синкавите мъгли се задаваше денят.
Разтреперана от студ, Сандина затършува между сухите листа край корена. На няколко пъти усети вкуса на буковия и дъбовия жълъд. Зъбите й се разтракаха от студ. Почна да събира парчета кора от дърво, счупени клони, трески. Натрупа една купчинка и продължи да търси. Но тук не намираше, каквото търсеше. Драсна с нокът по парче дърво, но ноктите й се огъваха, без да оставят дълбока следа. Опита се със зъби. И така не можеше. Кукичката! Къде ли я е изтървала? Колко щеше да й послужи сега!
Тръгна назад към оная част на гората, дето се чуваше клокоченето на водата. Въпреки тинята, останала по края, Сандина успя да събере по повърхността на водата малки тресчици, от които се нуждаеше. Бяха тъкмо такива, каквито й трябваха. Бяха много разкиснати и можеше да се дращи по тях. Но ноктите пак не можеха да й послужат. С пълна пола трески Сандина дири дълго, като разравяше листата и поваляше бурените на земята. Да намери едно ножче! Или поне някакъв гвоздей! Дано се смили някоя русалка и й донесе…
Дори се огледа наоколо… Не. Русалките не искаха да дойдат…
Порови така, докато се убоде в нещо. Една счупена кост. Разтърси пръста си и бързо взе костта. Чудесна писалка! Почна да пише с криви букви по мокрите трески, като натискаше силно.
«Станку продава конете в Скъени». «Згаберча е крадец». «Станку е крадец». «Коцкан е крадец». «Елате на Червен бряг». «Елате на Червен бряг». И пак: «Станку продава конете в Скъени».
Дълго драска и писа писъмцата. Слънцето блестеше по поляните. От цъфналите треви се надигаше топъл, възгорчив дъх на зелено. Жужаха пчели и оси. Лицето на Сандина беше зарозовяло от щастие. Когато реши, че е написала достатъчно трески, тръгна на запад, надолу. Смяташе, че ще стигне до края на голяма водна повърхност, дето да хвърли писмата си, и те да доплават до конефермата. Но навсякъде беше гора, гора, само дървета, които се оглеждаха в разлялата се река. Пак почна мъчното катерене от дърво на дърво.
Най-после стигна до безкрайното празно място сред гората, залято от реката, за което си представяше, че граничи с конефермата.
Хвана със зъби полите на роклята си и почна да плува. Отиде, колкото можеше по-навътре, като хвърляше написаните трески.
Набръчквана от лек полъх, водата ги разпръскваше на всички страни.
— Днес е неделя — каза си Сандина, понеже беше броила дните. — Всички деца — играят край водата и ще ги уловят, тъй че няма да попаднат в ръцете на крадците.
Радостна, тя си тръгна назад, но загуби пътя между дърветата и стигна на една височинка на друго място. Редките дъбове свършваха на — стръмнината, покрита с гъсти туфи. Малко по-нагоре имаше неголямо пасище. Изплашена от новото непознато място, дето идваше крайно уморена, Сандина пристъпваше бавно с ръка на устата. Струваше й се, че отвсякъде можеха да се покажат и да се протегнат към нея ръце на вещици. Ами ако срещнеше сега горската вещица? Изведнъж изскочи някаква животинка и бързо се скри зад един гнил дънер. Сандина се вдърви на мястото си. Сърцето й спря да бие. После тя се сниши встрани и като че ли напипа някакво скривалище в гъсталака, ала се удари в някаква дъска, прилична на врата на птичарник. Без много да мисли, тя дръпна бързо дъската и се вмъкна вътре. Постоя неподвижна. Вътре цареше полумрак. Дали няма още някой тук? И защо да няма, та това е истински птичарник. Но нямаше жива душа. Може би това е кочина на Горската магьосница, в която някога, в приказката, е затворила Йонел? Не, не е кочина, няма решетка. Може би това е птичарникът, дето са стояли пилетата на Горската вещица? Тогава на добро място е попаднала. Опипа навсякъде. Мястото беше широко и високо. Можеше да се изправи и тя пристъпи няколко крачки навътре. Я гледай! Имаше и полози от слама и кълчища. Чудесно мъничко легло. Жалко, че няма и яйца да утоли глада си. Почака малко и като не се яви никаква птица, а й беше студено в мократа рокля, легна и се сгуши дълбоко в полога. Сламата шумеше сухо и я бодеше. Уморена, тя затвори очи, ала толкова беше гладна, че дълго време се въртя, докато заспи. Наблизо се чу песен на кос и шум от клони. Отдалече, като из дъното на урва, долиташе някакъв странен вой, някакво глухо квичене. После всичко потъна в тежко мълчание. Отново я обхвана страх.