Решиха да се поровят тая нощ в приключенските книги, които са чели. Думитрица си избра «Новият Робинзон», «Робинзон Крузо», «Петнадесетгодишният капитан Дик Сенд». Емил имаше «Към полюса», «Пътешествие към центъра на земята», «Изследванията на шестте учени в Средна Африка», «Необикновени случки». За Ион оставаше «Пет седмици с балон», «Капитан Немо» и «Тайнственият остров». Трябваше да премислят през какви перипетии биха могли да минат и с какво би трябвало да се въоръжат…
Но Емил се огорчи много, когато си отиде в къщи и баща му каза, че не е съгласен е тяхната експедиция. Наистина Емил не знаеше добре да плува и ветеринарният лекар се боеше да го пусне, дори на една толкова незначителна екскурзия по вода. И какъв смисъл има, когато той самият на другата заран тръгва надолу по реката, дето се носеше слух, че били забелязали отвлечените от наводнението коне, да види какво се е случило и какво може да се спаси.
Ала бащата на Думитрица съвсем другояче разговаря със сина си. Той вярваше във възможностите на детето си, в твърдостта и смелостта му.
Бяха в една от новите, автоматизирани конюшни, дето бай Тоадер прекарваше сега всичкото си свободно време.
Най-напред го изслуша мълчаливо и внимателно, без да прекъсва работата си над електрическата инсталация, и когато момчето свърши, след като му беше разправило какво искат да правят, Тоадер го погледна в очите, в тия очи — светли, искрени, пламнали от ентусиазъм. Думитрица издържа погледа на баща си, без да мигне. Чакаше с доверие.
— Ти смяташ ли, момчето ми, че вашето отиване ще бъде от полза? Краят на гората и ракитите са претърсени. Ако момиченцето се беше заловило за някое дърво, щеше да бъде намерено. А колкото за конете, нали казаха няколко души от Скъени, има дори и доказателства — бента в Слобозия, — че животните са се удавили?…
— Татко! — избухна момчето. — Сандина не се е удавила! Не може да се е удавила!
— Тя беше слабичка, крехка…
— Но знаеше да плува, да се катери! Миналото лято, когато беше дошла през ваканцията от Букурещ, дядо Аксенте я доведе на Яломица и видях, че може. А знаеш ли защо отиде тя на лъката? Да пази конете! Разправи ми, че видяла един човек с черна мушама, като тичал из гората и подплашил конете? Каза, че приличал на оня, който надничал у тях през прозореца, когато се прекъсна токът и…
— Защо досега нищо не сте ни казали?
— Бате Згаберча й се присмя… Каза, че бил змеят или Горската вещица… Но сега си мисля: ако тоя човек с черната мушама е дошъл да плаши конете, тогава наводнението е сварило и него. Сандина, която очакваше, че ще го види, нали затова беше отишла с конете на паша, е видяла той какво прави, как се спасява и тя е направила същото. Кой знае, може по тоя начин и да го следи…
— Откъде ги измисляш такива, Думитрица? Виждам, мозъкът ти ври и кипи, момче!
— Ама нали ти казвам, татко! Тя тогава само затова отиде сама на лъката. Бяхме се уговорили да помагаме в грижите за конете. Разправи ми и Ион как го викала да иде с нея. Тъй че едно малко и слабичко момиче, както ти казваш, се реши на всичко, а ние да не можем да направим нищо! И то точно ние, приятелите й от конефермата, когато всички деца от селото се надпреварваха днес кой да отиде да я търси?
Очите на Думитрица святкаха като стоманени остриета в битка.
Тоадер го погледна отново сериозно.
— Добре, Думитрица, върви! Утре е неделя. Ще караш лодката на север, дотам, докъдето водата е заляла лъката. Но внимавай! Не задълбавай в гората. Ако твоето предположение е вярно, тогава става опасно. Забележи само какво е положението, дали има някакъв знак, някоя следа от момиченцето, от конете. Радиопредавателната станция ли казваш? Добре. Ако наистина някой от съучениците ти може да приема тук съобщенията, поверявам тия. Но ще я използуваш само при належаща нужда. Ще видим какво става с извадените коне при Слобозия и ще решим какво да правим. Особено ако тая история с човека в черната мушама е истина.
— Не е никаква история! Сигурен съм!
— Запомни — каза твърдо в заключение електротехникът. — Ще отидеш само на разузнаване, и то през деня. Толкова. Ха да видим какво ще излезе.
Думитрица стана още в зори, под най-голяма тайна съобщи и на своите приятели намеренията си и им поиска помощ. Събраха се на Голям вир. Повечето бяха от конефермата. От селото дойде само Труца Нистор, председател на трети отряд. Ала не можел да тръгне с експедицията. Родителите му били страшно разгневени. С изключение ма Думитрица, Емил и Йон всички други, които се отличиха на пионерското състезание, живееха в селото. Следваше децата на конефермата да помогнат на Сандинините приятели само в приготовленията. Знаеше се, че Дългуна беше паднал при първото препятствие. Такенцето, наречен така, защото дълго време носи таке, не умееше да стреля със стрела, нито да замерва с прашка и какъвто беше къс и дебел, не беше и твърде пъргав при бягане. А Рижавия беше като олово при плуване. Но децата не съжаляваха много, че няма да участвуват в експедицията, тъй като след час-два щяха да тръгнат всички с ръководителката и другите деца от селото. Само Такенцето не преставаше да крещи. Та какво като не може да стреля в целта? Във водата плува като риба! Трябва и той да иде! И какво, като е едва в първи клас? Никога не го е било страх, когато е самичък! А ето, всички знаят, че Емил се бои от водовъртежи.