Приятелите му едва го познаха, когато го видяха. Във виолетовия здрач Ион, по-черен от главня, при всяко движение разпръскваше гъст облак сажди.
До тоя момент Думитрица и Емил стояха унили и възпитаха, но като го видяха така изчерпел, измацан със сажди и по лицето, прихнаха да се смеят.
Дългуна и Рижавия си отидоха, повикани от родителите им. Понеже беше вече късно, момчетата не знаеха какво да правят. Как да тръгнат надвечер? На Думитрица му беше разрешено само до това време.
— Аз не си отивам в къщи — заяви Ион, — защото втори път не мога се измъкна от ръцете на майка си.
— И аз няма да мога да изляза, след като се върне татко от Слобозия — каза Емил тъжно.
— Тогава да тръгваме — реши Думитрица. — Не ни трябва много време до гората и назад. Ще се върнем довечера, и така няма да престъпя обещанието си.
И без повече думи почнаха да пълнят лодката. Отново ги обхвана въодушевлението. Ала нещо ги усъмни. Нещо им подсказваше, че нещата не са, както ги бяха оставили. Възможно ли беше някой да е пипал лодката? Би трябвало да направят подробен преглед, но отгоре от хълма се чуваха гласове.
Емил седна на една дъска в средата на лодката и взе вървите, въжетата, ножиците и кибрита, да му са под ръка, сложи до краката си раниците, а пред себе си апарата с батериите му, затворени в една алуминиева кутия. Думитрица застана на кормилото с поглед, отправен напред. Ион бутна лодката отзад, засили се и се метна в нея с такава сила, че малката лодка се плъзна бързо и стигна почти до средата на Голям вир. Тук беше дълбоко, дъното не се виждаше…
Вечерният вятър се засилваше и леко браздеше водната повърхност. Ион беше в стихията си.
— Корабът пое! — произнесе той, показвайки големите си познания, и със сигурно движение пое лопатите. Ала внезапно се чу: трае! Трае!
Ион се вкамени. Емил се извърна изненадан и разтревожен. Лопатите, закрепени с по два чепа, се разпиляха на трески по водата.
Кой беше направил това? Натоварената лодка се разклати силно. Без да губи присъствие на духа, Думитрица изкомандува:
— Вдигаме платната!
Две тънки триъгълни платна се издигнаха на голямата мачта. Ион върза бързо няколко носни кърпи за две тръстики, после извади пешкир и го опъна помежду им по дължина. Вятърът тикаше лодката в един проток, образуван от папур.
После вятърът като че ли промени посоката си и заблъска лодката отстрани. Един по-силен порив я блъсна в гъсталака и без малко щеше да я обърне.
— Ще се удавим! — каза тихо Емил.
— Снемай кърпите и пешкира! — извика Думитрица.
Ион ги смъкна бързо. Освободена от напора, лодката се заклати на едно място. Но вятърът отново задуха изотзад и триъгълните платна така силно се издуха, че ладията се засили напред и се заби с нос в гъсталака. Думитрица изпъшка безпомощно.
Имало някога един «Петнадесетгодишен капитан», който командувал кораб в океана, а той не можеше да командува една лодка по езеро!
— Снеми и мачтата! — каза той.
И наистина лодката намали клатенето си, сякаш се беше уморила. Какво трябваше да се прави? Стояха на едно място и Ион го питаше с поглед. Все пак като капитан Думитрица беше длъжен да знае. Двамата му другари чакаха и той отговори, като цапна с ръце във водата:
— Ще гребем с ръце!
Трите момчета запретнаха ръкави и в бодър ритъм загребаха с ръце. Измъкнала се от заплетените гъсталаци, лодката се плъзна леко и мина отвъд река Ситару. Пред тях придошлата вода трептеше и блестеше като безкрайна сребърна шир. Никой не се извръщаше вече назад. Думитрица гледаше съсредоточено и шляпаше с ръце от двете страни на лодката. От задния й край Ион, нетърпелив, разглеждаше напрегнато новата гледка. На Емил му замръзнаха ръцете. Нали беше по-слаб? Може би и затова треперенето на тялото му се превърна в някакъв непознат вътрешен трепет. Имаше странното чувство, че е сбъркал нещо. Измъчваше го и мисълта, че Думитрица е могъл да склони баща си да му разреши да тръгне, а той не можа.