— Спрете на брега! — измърмори с дебел глас един от преследвачите. — Да не ви е омръзнал животът, та искате да ви счупя главите?
Децата се спогледаха и се разбраха. Думитрица грабна лопатите и почна бързо да гребе. Лодката се наклони на страната, дето Ион натискаше упорито калпака си. Като видя, че Емил се мъчи да уравновеси лодката, той напъха босата си пета в първата дупка. При друг случай това хрумване би накарало момчетата да се усмихнат. Със свито сърце Емил потърси пипнешком по дъното на лодката радиопредавателната станция.
На брега се чу глъч.
— Ще скоча аз! — казваше нисък глас. — Няма да взема сега и с кръв да се папам… да им разбием главите или да ги удавим. Да убием човек за нищо и никаква работа! Ще ги върнем назад и толкоз!
Децата наостриха уши. Не разбираха за какво става дума. Водата изведнъж забълбука. Някой беше скочил в нея. Последва го и друг. Мъжете плуваха полуоблечени. Въпреки бързината, с която гребяха децата, плувците ги настигнаха. Две силни ръце хванаха лодката от двете страни и я затикаха към брега, преди още екипажът да може да каже нещо.
Нима бяха пленени?… Ион удари с лопатата встрани. Удареният издърпа дългите цепеници, захвърли ги и удари няколко пъти смелчака.
Това бе достатъчно за Думитрица. Той беше водачът и не можеше да позволи екипажът му да бъде нападнат. Завърза се бой. Думитрица удряше, с каквото му попадне: с фенера, с котвата, с дъската, на която седяха, с мачтата, с въжетата. Правейки отчаяни усилия да не стене от болка, Емил се бранеше и удряше ръцете на враговете, за да освободи лодката. После бръкна с трескава бързина в джоба си и разтреперан хвърли хининов прах в очите на нападателите. Те извикаха, после нададоха оглушителен вой.
— Ха! Ха! Ха! Жал ви беше за тях, а? — каза с глух глас, изпълнен с омраза, човекът, останал на брега. И като захвърли мушамата си, нагази във водата и се приближи.
Настъпи неописуема бъркотия. Лодката се напълни с вода. Момчетата се бореха и успяха да се изтръгнат от ръцете на нападателите. Заудряха с все сила — на всички страни, после и трите скочиха във водата, гмурнаха се надълбоко и изчезнаха.
Преследвачите излязоха на брега целите мокри и скърцаха зъби разгневени.
— Не съм виждал по-упорити момчета! — каза единият. — Дано поне не се удавят, да не си навлечем беля.
— Ба, нека се издавят, да не ни пречат на работата — възрази с дебел глас другият, като обличаше черната си мушама.
Третият погледна назад:
— Гледай как се люшка лодката. Я да видя какво става.
И се върна на мястото на поражението им.
Нощта беше мрачна. Облаци покриваха небето и никаква светлинка не трептеше в непрогледната тъмнина. Потънала в мрак, гората сякаш спеше и тихо дишаше.
Въртопи се нижеха чак до края на водата, лъскава и черна като смола. Там на брега, сгушен в един храсталак, Ион чакаше сам. Беше мокър, капнал от умора, стенеше тихичко и все пак нещо смътно му подсказваше, че първо трябва да намери приятелите си и после да спи. Боеше се да влезе навътре в гората. Другарите му, без съмнение, трябва да дойдат насам. Придвижи се бавно напред, като опипваше мокрите листа, готов да се простре на земята при първия шум. Вървя дълго покрай брега, после пак се върна. По едно време видя, че нещо се влече по земята. Чу се:
— Шиит… шиит!
Спря се. После се приближи и се наведе.
— Думитрица?! Ти ли си?
— Емил къде е?
— Не зная…
Изправиха се и двамата. Думитрица беше ударен в коленете. Залиташе, като вървеше. И въпреки това трябваше да дирят Емил.
— Какво ще правим? Татко поръча да се върнем още тази вечер, ала без Емил… не можем се върна.
— Ами ако се е удавил? Той не издържа дълго на плуване, още повече под водата… Май му течеше и кръв от глезена.
— Да вървим да го търсим.
Тръгнаха. Обходиха нагоре и надолу брега. Лодката не се виждаше никъде. На едно място отсам водата видяха следи. Децата първо се ослушаха, после почнаха да викат тихичко:
— Емил… Емил…
— Емил…
Никой не отговори.
— Емил…
В гласовете им се чувствуваше плач.
Поседяха малко на брега.