Рибките цвъртяха, раците се зачервяваха и заедно с дима по поляните се разнесе мирис на печено. Храстите сякаш почнаха да оживяват.
— Боя се, че сами разбудихме горските зверове — каза Думитрица тихо. — Да запалим друга купчина към средата на поляната. Тук, йод дървото, не бива да палим силен огън, защото ще опърлим листата.
— А какво ще кажеш да се обградим с обръч от огньове? Като Джо в Африка…
Ион говореше високо въпреки съветите на Думитрица. Не Можеше той другояче, щом се отнасяше за книгите на Жул Вери, тъй като това бяха всъщност единствените книги, които беше чел с голямо внимание и които беше прелистил пак преди тръгване.
В нощната тишина говорът звучи ясно. А гласът на Ион беше много добре познат на обитателите на къщичката на фазаните, за да не ги събуди. Вратичката отскочи встрани и две детски глави с блеснали очи се подадоха.
Но изведнъж занемяха. От малкия хълм крадешком се спускаше надолу човек в черна мушама. Като стигна на поляната, той намали крачките си и спря до огъня. Думитрица и Ион инстинктивно се приближиха един до друг и го загледаха разтревожено. Откъде беше изникнал тоя човек в гората!
Момчетата седяха на земята. Човекът стоеше прав. После седна на тревата близо до тях.
— Да се стопля, а? Какво ще кажете? — и простря краката си.
Говореше бавно и ги пронизваше с поглед. Думитрица преглътна и замълча. Непознатият приличаше на Негоро. Ако Ион беше чел „Петнадесетгодишният капитан“, веднага би му пришепнал само толкова „Негоро“. И биха се разбрали. Ала Ион не беше я чел, затова отговори:
— Стопли се, чичко. Постой при нас. Имаме печена риба и раци в саламура без сол…
От вратичката на къщичката, скрита в гората, Сандина и Емил гледаха втрещени.
— Емил… — пришепна му момиченцето с разтреперан глас — Емиле… този е крадец. Тоя е господин Спъну. Той беше със Згаберча.
Емил стоеше с вперен поглед и мълчеше.
— Емил…
Сандина си спомни как в приказката Магьосницата на мраза също така се приближила до децата, избягали в гората. „Студено ми е“ — рекла тя и те я повикали; „Слез да се стоплиш“.
Магьосницата на мраза им пуснала два косъма да вържат кучетата си, за да не я ухапят, и космите веднага се превърнали в дебели синджири…
— Рибите и раците аз съм ги уловил — весело разправяше Ион. — Чак тук са стигнали от езерото Кълдърушани. Изплетох една кошница от пръчки и исках да се спусна с нея на дъното. Но не щеш ли, водата почнала да се оттича. Едва до колене стигаше, а на някои места не стигаше дори и до глезените. Ходех като щъркел и гребях с кошницата. Първо опитах с фланелата.
За Ион непознатият човек не можеше да бъде нито бандит, нито пират, нито търговец на роби. Щом дойде направо при тях, значи беше добър човек. И не приличаше в лице на никого от стопанството или от селото, за да се мисли, че е изпратен от майка му да го хване. И Ион се радваше, че имат гостенин.
— А вие какво дирите в гората?
— Дирим Емил… Сандина… Конете на конефермата…
Ион не беше забелязал, че Думитрица му направи знак да мълчи.
— Така значи…
— А ти какво дириш? — попита Думитрица.
Непознатият го изгледа накриво, схващайки недоверието на момчето.
Престори се, че се смее, и извади от джоба си половин отчупен хляб.
— За вашето ядене трябва хляб.
Ион се залови да яде с охота. Наредените на листа рибки и раци вдигаха гореща пара.
Сандина се обърна към Емил с въздишка:
— Ако хлябът е отровен?
Обаче непознатият ядеше заедно с децата. Чудно нещо! Наистина ли е гладен? Емил не разбираше нищо.
И докато ядяха, непознатият разправяше на момчетата, че идва отдалеч… че трябвало да ходи в едно село надолу по Яломица… че и той има деца на училище.
Как са стигнали те двамата тук?…
За Емил беше вече ясно, че господин Спъну иска да научи нещо. А Думитрица се хвана на въдицата и му разправи всичко. Но я слушай какво разправя!
— Вчера сутринта намерихме сума бележки. Трески, на които е надраскано: „Згаберча е крадец. Коцкан е крадец. Станку продава кончетата от конефермата.“ Представи си, моля ти се!
Лицето на непознатия се измени. Той сви вежди. Погледът му стана страшен. Думитрица не можеше да го види през огъня.
— Представи си, моля ти се! — повтаряше разпалено Думитрица. — Хора от държавна конеферма, в нашата страна! Ти не си ли срещал никого? Никакви хора? А един ученик, височък, слабичък, с кестеняви коси? Или пък Сандина, едно дребничко, русо момиченце? И конете ли не си видял, чичко? Не си ли ги поне чул?… Ние наистина направихме един сал, за да се върнем в къщи и съобщим на милицията, но жалко, че водата спада. Рискуваме да затънем в тинята по блатата. До утре там, дето е било наводнение, ще остане само тиня. Затова сега изплетохме едни малки салове, на които ще стъпваме по калта. Хвърляме ги пред себе си, стъпваме, после издърпваме с гега задния сал, хвърляме го пак напред, стъпваме пак, пак изтегляме задния и така… Ще стигнем! После ще дойде милицията, защото нейде тъдява трябва да е скривалището на крадците и на откраднатите коне.