Изведнъж непознатият стана. Лицето му имаше такъв жесток израз, че Думитрица го побиха тръпки от главата до петите. Ион мълчеше смаян. Непознатият пъхна пръсти в устата си и изсвири продължително и страшно. Също такова изсвирване му отговори отнейде в гората. После до слуха им долетя далечен тропот от конски копита и цвилене.
В тоя миг се чу наблизо ритмично чукане, ту кратко и бързо, ту продължително.
Емил се опитваше да спаси приятелите си, като им съобщаваше по морзовата азбука:
— Бягайте! Опасност! Скрийте се! Този е крадец!
Чуканията се нижеха къси и дълги и се прекъсваха след всеки четири звука. Момчетата наостриха уши. Ослуша се и господин Спъну. Ала момчетата не разбираха какво им се казваше. Те се бяха осланяли на Емил, който щеше да манипулира с морзовия апарат, но не бяха научили азбуката.
Все пак Думитрица разбра, че им се съобщава нещо. Но какво именно? Един водач на експедиция би трябвало да знае всичко.
Господин Спъну обаче познаваше тия тайни звуци.
— Какво се чува? — запита Ион със съмнение.
— Кълвач чука — отвърна непознатият.
И като измъкна един електрически фенер изпод мушамата си и силният фар светна, той подкара решително децата пред себе си:
— Вървете с мене да ви приютя нейде. Да не ви нападнат конекрадците!…
Полянката опустя. Само пламъчетата на жарта пърхаха, още несмущавани, и навремени някоя останала главня изпращяваше и разпръскваше искри.
Двете момчета бяха забравили да угасят огъня.
Скрити от храстите и туфите в сянката на нощта, Емил и Сандина стояха слисани.
— Да ги повикаме! Да изтичаме подире им! — момиченцето наруши мълчанието с шепот, прекъсван от плач.
Емил едва сдържаше треперенето си. Непознатият си беше дал сметка, че тук съществува някакъв приятел на пленените от него момчета. Ако и четиримата попаднеха в ръцете на крадците, всичко беше загубено. Така поне все имаше някаква възможност за спасение, Емил беше сигурен. Той знаеше добре, че крадците не прибягват до убийства, когато се боят, че някой може да ги издаде.
Но Сандина каза разхълцана:
— Ще ги убият! Ако ги убият!…
Емил чувствуваше, че сега и той е в състояние да тича из гората подир пострадалите си приятели. Ала се опитваше да обясни на момиченцето от какво се боеше и на какво се надяваше.
После някаква мисъл му мина през главата и той се обезпокои. Спъну можеше по-късно да се върне да хване и тях.
— Сандина, да напуснем птичарника.
— Сега? През нощта? Защо? — уплаши се момиченцето.
— Ще се скрием под купа нарязани клони. Там е по-сигурно.
Излязоха полекичка, изтърсиха сламата от себе си и се отдалечиха. Под светлината на жарта налучкаха пътя към огромните купища дърва, наредени и измерени навярно преди наводнението, защото сега никъде не се виждаха нито дървари, нито горски пазачи. Пъхнаха се под един куп и се изподраскаха. Останаха там с лице към земята, между падналите листа, смесени с кори, съчки и трески, докато ги надви сънят. Децата се събудиха по едно време, задавени от гъст дим. Сънени и замаяни, те се измъкнаха навън. Разсъмваше се. В светлината на зората се виеха синкави и белезникави струи. Валма дим се издигаха откъм птичарника. Децата се затичаха нататък. От птичарника нямаше и следа. Само купчина жар, около която се огъваха почернелите храсти. Сухите клонки пращяха и пущаха искри, а зелените, обгорени, се свиваха и увисваха, други горяха с пламък, откъсваха се и се разпадаха на малки пламъчета.
— Видя ли, Сандина? Казах ли ти аз? Какво щяхме да правим, ако не бяхме напуснали птичарника! Какъв човек! Какъв човек! Щеше живи да ни изгори!
— Свършено е с Думитрица и Ион. Затрил ги е той, щом се е върнал и за нас… Горките! Горките момчета!…
Емил се стараеше да изглежда спокоен. Мъчеше се да намери най-добрия изход от това положение.
Ясно беше, че не могат да отлагат тръгването си. Без достатъчно храна, пред заплахата да загинат, не биваше да остават тук. Приятелите им сигурно бяха живи. Сигурно! Невъзможно е Думитрица със своя буден ум да не намери начин за спасяване. И тоя удивителен Ион как ще се остави!
— Тръгваме, Сандина. Щом стигнем в къщи, ще вдигнем всички на крак. Смятам, че така по-сигурно ще спасим приятелите си.