— Колко добре щеше да бъде, ако снощи бяхме ги спасили…
— Сгреших… Не зная какво ме възпря. Наистина не си представях, че Думитрица така лесно ще се предаде в ръцете на Спъну. Вярно е, беше изненадан, но може и да е искал да разбере кой е тоя непознат човек в гората! Може да е подозирал, че е крадец!
След като се посъветваха, децата решиха, че ще бъде разумно да използуват идеята на Думитрица, да тръгнат към конефермата с малки скари за стъпване. Защото наистина водата беше се оттекла. По лъката беше останало само тиня и лепкава кал. Помъчиха се и изплетоха от млади клонки няколко скари. Щяха да слагат върху калта скарите, да стъпват на тях, после да изтеглят задната, да я поставят напред, да стъпват пак на нея и така да се придвижват.
— Емил, огънят! Какво ще правим с огъня?
— Туфите не са много близо до другите дървета. Ала добре ще е да изскубем храстите, да изкопаем с пръчки земята и да се образува нещо като изолационен ров.
Разбързаха се да свършат и тази работа. Дори Сандина донесе на няколко пъти вода с една кора от останалите тук-таме локви и поля огъня. Водата цвъртеше и треските изпущаха белезникава пара.
През това време слънцето се показа и заблестя. Децата отнесоха малките плетени скари на края на гората.
Пред гората се простираше, докъдето погледът стига, блатистата лъка, по която тревата беше покрита и замазана с тиня, домъкната от реката.
Опитаха терена. Кракът потъваше до глезена в кал. Може би по пладне земята още ще изпръхне.
Поеха покрай гората и тръгнаха назад, на юг. Стеблата на дърветата сякаш бяха позлатени. Цветята и тревите искряха, като се поклащаха. Кадънките, косовете и червеношийките, които се стрелкаха из въздуха, сякаш потапяха крилете си в разтопено злато. Децата се запътиха да пресекат напреко лъката. В ръцете си носеха по две от малките скари и на гърба си други, за резерва. Хвърляха пред себе си едната скара, стъпваха, хвърляха втората, преместваха се на нея, изтегляха с гега, направена от клон, първата, хвърляха я пак напред и пак стъпваха на нея. Нали бяха чули, когато Ион и Думитрица разправяха на крадеца как трябва да си служат с тия скари.
Макар да бяха стегнато и здраво сплетени, скарите все пак пропущаха кал, мокреха се и натежаваха. Децата изтърсваха калта от краката си, но очевидно беше, че скарите няма много да издържат.
И наистина след няколкостотин метра едната скара на Емил почна да се разплита. Той я захвърли и я замести с резервната. Понеже момчето беше по-тежко, пръчките по-бързо се разплитаха под неговите стъпки. Сандина стъпваше мълчаливо, лека като перце. Бледите й отслабнали бузи добиваха постепенно цвета на череша. Слънчевите лъчи сякаш струяха върху русата й глава. Не беше лесно връщането в конефермата. Ала децата не се оплакваха, въпреки че по челата им се хлъзгаха капчици пот. Лицата им, овлажнели от умора, се навеждаха незабелязано.
Скарите все повече затъваха и усилията превиха раменете на малките пътници. След като вървяха доста, момиченцето седна на резервната скара. Без да каже дума, то задиша леко и притвори очи. Емил го загледа със съжаление, после измери с поглед ширналата се пред тях гледка. Далече там лъката завършваше с мекото очертание на техния хълм. Щяха ли да стигнат там?
— Хайде, Сандина!
Подкани я нежно, боязливо. Нямаше кой да ги закриля. Нито някой от дома им, нито от конефермата, нито от училище. Сърцето му се сви от тревога. Трябваше да спасява и Сандина, не само себе си. Трябваше да даде доказателство за смелост.
Много блата преградиха сега пътя им. Мъчно беше да ги прескачат. Нагазиха до колене във водата. Тръгнаха пак по тревата, покрита с кал и пясък. Над тях пърхаха с криле и летяха щъркели, учудени от тия първи посетители. Виеха се като бели облачета и кацаха наблизо усамотено. Тук-там някоя върба леко полюляваше дълги, гъвкави клонки като вълнисти коси.
Двамата пътници решиха да подновят скарите си. Ръцете им работеха трескаво и сплитаха върбовите пръчки. Но едва бяха повървели малко, когато забелязаха, че трябва да слязат в нещо като дол, чието дъно беше залято от вода. Не биха ли могли да избиколят? Невъзможно беше да се преплува, защото водата не беше по-дълбока от един лакът. Излишно беше и да се опитат да прегазят. Краката им затъваха в калта до над коленете. Затова тръгнаха покрай водата направо към гората. Тук земята беше още по-размекната и по-прогизнала. Там дето земята не потъваше под нозете им отгоре й избиваше вода. Изведнъж забелязаха някаква чудна купчина. Това, което най-много привличаше вниманието им, бяха някакви лъскави предмети, пръснати около една продълговата могилка.
Колкото повече Емил се приближаваше към могилката, толкова повече беше обхванат от нетърпение и радост, която Сандина не забелязваше.