Клепките на Сандина се затваряха за сън. Миналата нощ почти не бяха спали и сега обедната топлина я омаломощаваше. Беше се измила, беше изчистила и петната от роклята си. Отдавна не беше чувствувала тая приятна отмора, която ти дава чувството на чистота. Но въпреки това продължаваше да повтаря подир Емил: „точка, точка… черта, точка, точка…“
Ала какво се беше случило с Думитрица и Ион?
Те вървяха мълчаливо в нощта, карани от непознатия човек.
Електрическият фенер светеше силно пред тях. Дребни горски животни, зашеметени и изплашени, побягваха встрани. Сенките им се удължаваха, смесваха се с трепета на листата и придаваха фантастичен изглед на пътя. Ужас и съмнение се бореха в сърцата на двете момчета. Беше ли наистина добър този човек, наистина ли имаше деца? Ами ако ги предадеше на крадците? Какво означаваше тоя страшен поглед? Това изсвирване? А онова загадъчно чукане?
Тоя непознат човек твърде добре познаваше местността, за да не бъде тукашен. От ума на Думитрица не излизаше мрачното лице на Негоре, тоя зловещ бандит, с когото трябвало да се разправя Дик Сенд. Ще трябва да разправи тая книга на Ион, колкото се може по-скоро, дори още тая нощ.
— Къде отиваме, чичо?
Ион попита кратко и ясно, но на лицето му беше изписана тревога.
Непознатият се поколеба, после отвърна:
— Ей сега ще стигнем.
Пътят криволичеше, изкачваше се и се спускаше.
— Къде, чичо?
В една долчинка, обрасла с трънаци, човекът се спря. Наведе се, потърси из високите храсти и отвори една дървена врата.
Децата влязоха озадачени.
Тук имаше само купчина слама, поставена встрани, и няколко разпилени полога.
Човекът остана на вратата със запален фенер в ръка. И без това той не би могъл да се побере вътре.
Думитрица прегледа помещението, опипа стените, драсна с нокти по дъските, духна полепналата перушина и каза ясно:
— Това е птичарник… птичарник за фазани. Зная от баща си. Тук наблизо някога развъждали фазани и ги пущали из гората, за да могат господата лесно да ги стрелят. Значи се намираме в Голяма гора, близо до Брънзяска…
Непознатият трепна и загледа продължително момчетата.
— Значи тук се намираме — повтори многозначително Думитрица. — Тук, дето развъждат фазани.
— Знаеш ли, че и аз попаднах снощи в един такъв птичарник — едва сега си призна Ион. — Също като този. Ама също! Само че беше малко по-издигнат от земята. И по-широк, и по-висок… Нещо мръдна вътре. Трябва да са били фазани… Не исках да ги смущавам и излязох… Дори оттам се чуваше одеве онова чукане… Изглежда, че и фазаните чукат в дърво като кълвачите…
Като светкавица мина през ума на Думитрица мисълта, че може да е чукал някой от техните приятели!
Обърна се и срещна горящия поглед на непознатия човек. Потрепери от тоя поглед. Изглежда, че и непознатият подозираше същото. А може и да беше разбрал. Без да каже нищо, той блъсна грубо децата вътре и с другата си ръка помери да затвори вратичката. В тоя момент едно изсвирване разцепи въздуха и наблизо се чу тропот.
Един миг Спъну остана разколебан, загледан през рамо назад в мрака. Това беше достатъчно за Думитрица. Той му нанесе бързо неочакван удар с юмрук, като същевременно се втурна навън с всички сили, помагайки си с лакти и ритници, следван от Ион, и с див скок двете момчета се намериха в храстите.
Сгушиха се на земята под гъстите туфи и зачакаха.
Изненадан и объркан от неочакваното нападение на пленниците си, които избягаха, и от честото свирене на съучастника си, дошъл да го търси, Спъну почна разярено да рови и разбутва шубраците. Блъскаше тънките стебла, дърпаше клонките, риташе с ботуш, като че ли искаше да смачка всичко, което попаднеше под краката му. Счупените клонки пращяха под стъпките му така силно и той така шумно пъхтеше и ръмжеше, че децата можеха да се промъкнат из бурените по-нататък, към дъното на долчинката, без да ги чуе. Светлината на фенера кръжеше над тях и наоколо, докато гласът на новодошлия проеча ясно:
— Хайде, господине, че закъснявам. А и аз трябва да си пазя кожата.
Спъну измърмори нещо ядосано и затропа бързо обратно, сякаш се боеше да не го стигнат и да го хванат. Като измина известно разстояние, той спря и стреля назад с револвер.
— Какво правиш, господин Спъну? — чу се същият глас. — Искаш да се издадеш ли?
Гневните гласове на двамата мъже се смесиха, после се снишиха.
В настъпилата тишина се чу цвилене и глух тропот на копита.
— Думитрица, чуваш ли?
— Чувам. Би трябвало да не мърдаме оттук до сутринта, но е опасно. На дневна светлина много по-лесно ще ни намери. Да се отдалечим от дърветата.