Като опипваха в тъмното и се влачеха повече по корем, бодяха се и се удряха, момчетата се примъкнаха към горния бряг на долчинката. Но колкото се изкачваха по-нагоре, толкова по-голо ставаше мястото. Затова побързаха да напуснат долчинката. Като се движеха в непрогледния мрак опипом, минавайки от дърво на дърво, и се покатерваха при всяко шумолене на раздвижен храст, те успяха съвсем да се отдалечат. До дънера на едно дърво като че ли задрямаха. После потичаха зъзнещи да раздвижат изтръпналите си тела. Скоро весело и приятно чуруликаме извести утрото.
Децата излязоха на една полянка в гората и си разтъркаха очите. Денят почваше топъл, приветлив и весел. Второ утро ги сварваше в гората. Гъсталакът сякаш беше покрит с тънка, нежна мрежица, която блестеше, като че ли беше посипана със скъпоценни камъни. Младите ластари стояха неподвижни в утринната свежест и при най-малкото докосване ръсеха роса и блестяха на леки вълни под меката слънчева светлина.
Безброй цветя, крехки и срамежливи, растяха из тревата и край корените на туфите, а над тях малките птички все по-весело чуруликаха. Дали не бяха попаднали пак в снощната долчинка? Невъзможно! Тук е по-тясно, като в полог. Момчетата разглеждаха дълго околностите и решиха да вървят наведени и повече край високите туфи, за да ги пазят от чужди погледи. Тук нямаше следа от птичарник, нито звук от копита.
Изкачиха се на хълма. Спряха се там да обмислят. Без съмнение трябваше първо да спасят приятеля си, за когото се съмняваха, че е затворен в птичарника към края на гората. Следователно трябваше да вървят на запад и да стигнат на полянката, която снощи напуснаха. Слънцето беше зад гърба им. Значи отпред им беше запад. Сенчестата гора с дебелите си стволове ги пазеше от нежелателни срещи. Важното беше да стигнат там преди неприятеля.
Бързаха и пресякоха направо към една друга долчинка. Влязоха в млада дъбова гора, после тръгнаха през вековна гора със стари и толкова дебели дървета, че двамата с разперени ръце не можеха да обгърнат дънерите им. През гъстите им корони слънчевите лъчи не проникваха до долу. Момчетата вървяха и разравяха с краката си гнилите листа, между които тук-там беше поникнала хилава трева. Тишината наоколо беше толкова дълбока, та децата забелязаха, че като застанат на едно място, чуват шум в ушите си. Дори и птичките не слизаха в мрачната сянка на дърветата. Мястото им беше непознато. Не бяха минавали оттук.
Все пак движеха се на запад, като се ориентираха по мъха и лишеите по дърветата и по оскъдните слънчеви лъчи. Вървяха мълчаливо. Понякога се спираха, оглеждаха се на всички страни, хвърляха поглед и назад. Шумът от стъпките им изчезваше в широките и високи сводове на гората. Сякаш се намираха в страната на вкаменени великани.
Емил се опитваше, не се знае за кой път вече, да влезе във връзка със стопанството посредством радиовълните.
Спокойното му лице се беше променило от мъка. Мекият поглед на очите му беше станал неспокоен. Това слабичко и нежно момче изглеждаше като млада фиданка, прекършена от буря. Сандина не виждаше своето отслабнало лице и разширените си от преживените страхове очи, а гледаше натъжено сините сенки под очите на Емил и си даваше сметка, че не вещаят нищо добро. Искаше й се да направи нещо, да му помогне. Ала не можеше да вдъхне живот на радиостанцията отвъд лъката. И все пак, като подреждаше нещата в хралупата и отново намери бинокъла, тя попита Емил:
— Какво ще кажеш, ако с бинокъла открием Думитрица и Ион? Ще се покатеря на най-високото дърво и ще гледам на всички страни…
Емил кимна с глава и продължи да чука с морзовия ключ и да вика стопанството. Ослуша се. Никакъв отговор.
Натъжен, той остави радиопредавателя на мястото му и отиде да обиколи дърветата по брега. Наблизо гората се вдаваше в лъката като малък полуостров. Една мисъл озари лицето на Емил.
В това време Сандина се обръщаше на всички странни се клатеше заедно с върха на дървото, на който се държеше. Ала виждаше само дървета и нищо друго.
— Слез! — каза й Емил. — Изборът ти не е добър. Мястото е ниско и нямаш широк хоризонт. Тук, на тоя ъгъл, имаш поне открит целия край на гората. Ще можеш да видиш и отвъд лъката, към Ситару, и към хълма на конефермата.
Сандина се спусна от клон на клон като катеричка, после скочи на тревата и се затича към издатината на гората и отново се покатери на едно дърво. Тя едва се виждаше между гъстите му клони.
Емил почака търпеливо доста дълго.
Момичето не се обаждаше.
— Виждаш ли нещо? — попита той.
— Нищо. Поляни и дървета.
— Не гледай над гората — каза Емил. — Нали знаеш, че тук местността не е много висока. Старата гора се изкачва по хълмовете. Разбира се, че няма какво да видиш. А какво виждаш към стопанството?