Изготвиха нов план на действие. На кое място е най-подходящо да се установят? Мъчно беше да се реши. Непременно ще трябва да се приближат към долчинката, дето двете момчета бяха затворени. Там наблизо се чуваше конски тропот. Ще ходят поред на разузнаване. Достатъчно е да открият скривалището на крадците и разберат къде са затворени конете. Ако излязат победители, родителите ще им простят всичко.
Без повече да мислят, децата нарамиха имуществото си и потеглиха.
През цялото време, докато се диреха едни други, естествено беше да се движат по края на гората. Сега можеха вече да влязат вътре.
Ион тръгна напред и задуши на всички страни като същинско животинче. Думитрица определяше посоката и споделяше с приятелите си всичко, каквото знаеше за старата гора на Власия. Той се увлече и почна да разказва истински случки, станали много отдавна по тия места. Чул ги бил от баща си и от дядо си, а и те ги знаели от своите деди… Сандина и Емил вървяха бавно отдире, слушаха и навремени поглеждаха назад. Това, което разказваше Думитрица, бяха все страшни случки с разбойници от горите на Власия по време на битките с турците…
Децата вървяха, спираха се да починат, оправяха товара на гърбовете си и пак тръгваха. Разказът на Думитрица им напомняше отдавнашни размирни времена и ги вълнуваше безмерно. Само Ион разтърсваше глава като злонрав кон, който се мъчи да се освободи от невидимия хомот на страха. Защото тоя, който тръгва на такава сериозна експедиция, не трябва да се плаши от приказки. Но Сандина се вживяваше и сякаш виждаше пред очите си страшните картини… После тия мрачни времена изчезнаха и в разказите на Думитрица се явиха страшни образи на прочути разбойници от горите на Брънзяска, които ограбвали хората по пътя. Понякога отвличали невести и принуждавали мъжете им да ги откупуват с тежко злато, с цели нанизи жълтици…
В Голяма гора край Брънзяска имало един запустял конак10. Разправят, че неговите плесенясали подземия служили някога за скривалище на разбойниците. В тия сводести подземия не могла да проникне дори и вълшебната птица. Там разбойниците закарвали хванати хора, събличали дрехите им и ги хвърляли в един каменен кладенец. Ако някой останел жив и успеел да се изкатери по стените на кладенеца и да се измъкне оттам, нападали го вълци, оставени нарочно на свобода, от човека не оставало и следа. Разправят, че тоя кладенец бил в един много стар дол, пълен с вълци, и край отвора цели глутници чакали плячките си. Така веднъж заедно с другите била доведена и една девойка. Как се е мъчила, не се знае, но се измъкнала от кладенеца, заобиколен от вълците. Девойката плачела в кладенеца, пеела и въздишала. Като я чули, вълците се отдалечили, навярно са били сити, и се спрели да я слушат. Продължавайки да пее, девойката излязла от кладенеца и със свито от страх сърце и стиснати пестници минала между вълците и си отишла. Като стигнала в къщи, разправила още от прага патилата си и паднала мъртва.
Тогава се вдигнала голяма тревога. Събрали се безброй хора с пушки, топчии закарали там топове и сринали стария конак. Повечето от крадците били хванати. Другите изглежда останали в подземията, затрупани от срутените камъни, греди и мазилка. После над развалините падали листа, валели дъждове и снегове, порасла трева, а може и дървета… И мястото му вече не се познава. Вървиш отгоре му, без да подозираш…
Когато спряха на хълма, децата бяха капнали от дългото вървене. Сандина развърза раницата с храната, постла една кърпа за ядене и нареди на нея хляб, пушено месо, нарязано на филийки, сирене, всичко сложено върху липови листа внимателно, както се полага на едно момиче. Баща й беше казал да помага понякога на дядо си и тя се беше научила да пали огъня, да слага масата и да храни по-малката си сестричка. Ала се стесняваше да се храни с всички. Въпреки че Ион се държеше към нея внимателно и приятелски, понеже беше живяла сама в гората като Робинзон Крузо, тя още се боеше от неговите шеги. Ала момчетата ядяха мълчаливо, всеки замислен за нещо. Разказаното от Думитрица ги беше завладяло, сякаш тия тайнствени места, потънали в забрава, ги привличаха. Самият Думитрица, обхванат от съмнение, свързваше в ума си някои неща: гората е голяма и дълбока и сега тая южна част на Власия, заградена от трите страни от наводнението, е като полуостров. Следователно, естествено е да не се среща из нея жива душа. Ала няколко дни преди това, когато конете се подплашиха, горските пазачи ходиха из гората. Как е възможно да не са срещнали Спъну?