— Как мислите вие? — запита той. — Да не би крадците да крият конете в някое от подземията на стария конак?
Другите не отговориха нищо. Никой никъде не беше забелязал следа от развалини. Следователно какво трябваше да правят? Да разравят всяка педя земя, да махат листата и бурените и с ухо, долепено до земята, да слушат, докато чуят знак на живот? „Ако дъщерята на Червения цар ни дадеше нейния далекоглед…“ — помисли си Сандина. А Ион каза тъжно:
— Сякаш сме на тайнствения остров. Жалко, че капитан Немо не идва да ни избави от неприятности.
Думитрица добави, следвайки мисълта си:
— Когато оная нощ непознатият ни затвори в птичарника, дочухме тъп звук от копита, като че ли идваше от друг свят.
— Вярно е — потвърди Ион.
— Нали чухме по едно време вълчи вой?
На Ион му щръкнаха косите.
— Не бой се! Няма вече развъдник на вълци. Ловците са им видели сметката. Тук-таме се среща по някой вълк в стария някогашен дол… Колко е добре, че сме четирима!
Сандина и Емил чакаха да чуят по-нататък.
— Затова добре би било да се върнем там, в оная долчинка, и да почнем издирването — завърши Думитрица.
По характер Емил не беше склонен към приключения. Никога не беше се отдалечавал от къщи без родителите си. Не участвуваше и в състезанията по плуване в Голям вир, камоли да отиде в слънчевите дни през лятото да се къпе с другарите си в Яломица.
И въпреки това, щом приятелите му не можеха без него, щом като неговото присъствие и знания бяха необходими и се нуждаеха от него, той се чувствуваше длъжен да върви с тях и за нищо на света не би се отказал. Напротив, изпълняваше решенията винаги, когато смяташе, че е най-подходящо.
И сега се изправи спокоен, прибра внимателно скъпоценната радиопредавателна станция и каза:
— Тогава да вървим.
— Накъде? — учуди се Ион, който обичаше винаги да бъде пръв във всичко, начертано от Думитрица.
Думитрица се намръщи. Наистина, накъде? Не знаеше как биха могли да стигнат на мястото.
Едва сега Сандина се осмели и каза:
— Трябвало е, като сте бягали, да оставяте по пътя следа от пепел, та да знаем накъде да вървим.
— А откъде щяхме да вземем пепел? От огъня на Джо или от лулата на капитан Немо? — засмя се Ион с оня негов смях, от който сърцето на Сандина се свиваше.
Ала нямаше време за закачки. — Думитрица каза помирително:
— Идеята не е лоша и бихме могли да заменим пепелта с нещо друго… с пръчици, с клонки например. Но я си представи какво би станало, ако господин Спъну забележеше знаците… Нали щеше да ни намери? Не всяко нещо, което сме чели, може да се приложи точно…
— И какво ще правим сега?
Както винаги, Ион беше нетърпелив и не разбираше защо сега Думитрица стоеше и толкова дълго обмисляше всичко. Можеха да тръгнат и щяха да видят какво има да се прави. Ако героите на Жул Верн толкова много са се колебали, нито един не би могъл да преживее толкова хубави приключения…
— Имаме бинокъла — каза спокойно Емил. — С него вя видя Сандина.
Думитрица се разведри.
След малко Ион се покатери на най-високото дърво на хълма и огледа наоколо. Отвъд хълма имаше две долчинки, но не приличаха на оная, в която бяха стояли. Нищо друго не се виждаше: нито коне, нито хора — Гора… гора… и само гора. Не се виждаше на запад и лъката, по която бяха дошли с лодката. А на изток?
— Невероятно! — извика Ион, като се обърна нататък. — Ами че ние сме прекосили гората нашир към Микшунещ! Близо сме до лъката на Яломица! Ура-а!
Думитрица едва можа да го умири.
Ион слезе, луд от радост, и не преставаше да говори високо, рискувайки да издаде присъствието им в гората.
Планът на действие можеше да бъде променен. Да ровят край всеки корен в шубраците, за да открият по някоя тухла, значеше преди всичко да изложат на опасност живота на всички. И кой знае дали щяха да стигнат до някакъв резултат?
Такова глупаво безполезно приключение не привличаше въодушевения от велики пориви Думитрица. При това положение по-разумно ще бъде да тръгнат към Яломица. В селото отвъд реката, в Микшунеш, могат да намерят телефон, превозно средство и милиция. Чувствуваше в себе си сили да командува големи въоръжени чети, които можеха да открият следите на разбойниците. А неговата чета беше отслабнала, уморена. Пък и родителите им не знаеха нищо за тях. Следователно: на път!
По лицата на всички разцъфна усмивка, сърцата им се стоплиха при мисълта, че се връщат у дома си. Емил забрави, че тръгна без разрешението на родителите си. Ион не мислеше вече за майка си.