У дома! Колко сладко звучи!
Но ако и лъката на Яломица е непроходима?
Дърветата почнаха да се разреждат. Слънцето беше слязло на запад зад гората и не се виждаше. Сега пред децата се простираше безкрайният копринен губер на лъката на (река Яломица. Тук-там по някоя локва или купчини пясък като златни островчета напомняха за наводнението. Самата река не се виждаше, но без съмнение течеше там нейде, дето се открояваха редиците върби, дето хоризонтът беше препречен от дървета.
Децата се спряха.
Значи си отиваха! Отърваваха се от страховете в гората, от опасностите, от оскъдиците. И все пак някакво особено съжаление ги натъжаваше. Изпитваха чувството, че не бяха свършили много в тия два дни, че не бяха изпълнили задачата си.
Замислен, Думитрица попипа земята. Беше напоена с вода. По-свежата трева имаше следи от тинята, с която е била покрита. Краката затъваха до глезена. Все пак, макар и трудно, можеше да се върви.
— Чудно — каза той. — Тая лъка е по-изпръхнала, въпреки че е до Яломица. Изглежда реката се е разляла по-долу и насам е дошла малко вода. Ако баражът се беше пробил тук, при Микшунещ, би трябвало това място да бъде по-наводнено, отколкото лъката на нашето стопанство отвъд гората. Очевидно баражът тук е устоял на напора на водата и тя се е спуснала надолу, дето са старите диги, и се е разляла.
— Би могло да бъде и другояче — каза Емил. — Може би баражът да се е срутил при Микшунещ, но тая част на лъката да е по-висока и само затова водата да се е стекла надолу. Не забелязахте ли, че из гората вървяхме по сухо?
— Наистина, гората се изкачва под лек наклон към Червен бряг.
— Ако баражът при Микшунещ е сринат, значи и мостът е разрушен. Не може да се види добре с бинокъла. Може това да са само стълбовете, дето стърчат. Тогава откъде ще минем?
Разговорът се водеше между Думитрица и Емил. Ион запита дали не би било умно да се качи отново на дървото и добре да разгледа.
Тъкмо тогава се чу далечен шум на колела. Озадачени, децата наостриха уши.
Думитрица даде знак да се оттеглят в сянката. С бинокъла забелязаха една каруца. Компасът на Емил сочеше северозапад. Значи прочутият мост на Яломица не беше пострадал, щом като от тая посока идваше каруца. Реката значи беше се разляла по-долу. Може би наистина при старите диги.
— Да се скрием!
Децата подириха къде да се притулят. Редките дървета не бяха благоприятно прикритие. Обаче кухият дънер на една самотна върба побра и четиримата.
Каруцата дрънчеше и се приближаваше. На края на гората конете бяха спрени. Тоя, който караше, черничък човек с калпак, нахлупен над очите, скочи на земята, хвана конете за юздите и ги поведе в рядката гора. После изсвири с пръсти продължително, по особен начин.
Думитрица го позна. Беше Станку. Децата го следяха с поглед през отвора на хралупата, прикрит от клони.
Станку сложи пред конете един наръч сено и почна да разтоварва каруцата. Струпа до едно дърво над петнайсет пълни чувала. През цялото време мърмореше, пъшкаше и псуваше ядосано.
Скоро от гората се появи непознатият на кон.
— Хайде по-скоро, бе господине — викна му Станку заядливо. — Ето ти чувалите. Донесох ги направо от земеделското стопанство Фиербинц. Имам още на три пъти да докарвам и не зная как да направя да не се забележи. Давай на конете по по-малко. Няма да мога да взема повече зърно. Нали знаеш какво става в стопанството? Ако се разбере, че съм тръгнал насам с каруцата, свършено е с мене! През нощта няма да дойдем. Ето тук в торбата има за тебе храна: хляб, две кокошки, една бъклица вино и още, каквото е сложил там Коцкан. Да беше ме посрещнал с няколко коня, щях да ти помогна да натоварим чувалите. Както виждаш, каруцата не може да навлезе в гъсталака. Сега няма да се бавя, че закъснявам. Видя ли, кончетата се продават, кажи-речи, за нищо. Ония калпазани, децата, дето се загубиха, вдигнаха всички на крак. Да не се показваш на светло от скривалището, дето си се сврял, че ще стане голяма беля. Тъкмо сега, когато лъките изсъхнаха, хората ще се размърдат из гората. Аз дори ще река… аз смятам… — Станку се запъна и погледна непознатия изпод вежди, като не смееше да се доизкаже.
Непознатият се направи, че не забелязва.
— … Че ще е добре да офейкаш — избухна най-после Станку, — да, вървиш там, дето никой не те познава.
Господин Спъну го погледна накриво, като хапеше устни, после препусна в бърз галоп навътре в гората, навярно да доведе коне, за да откара ечемика. Станку хвърли поглед към чувалите, после се качи, седна на дъската и пое назад. Докато се загуби в далечината, празната каруца дрънчеше шумно и колелата й пръскаха кал наоколо.