Няколко минути децата останаха неподвижни.
— На работа, момчета! — изкомандува неочаквано Думитрица. — Ще изхвърлим част от зобта и ще влезем в чувалите. По тоя начин ще се вмъкнем чак в бърлогата на бандитите. Спъну ще помисли, че заедно с ечемика са му донесли и други неща.
— Ама как?
— Не разбирате ли как? Господин Спъну ще ни качи на конете и ще ни откара в леговището си. Да изпразним една част от зърното от четири чувала и да го скрием в хралупата, за да не се усъмни крадецът. И багажа си ще оставим там. Всичко. Няма накъде.
— И радиопредавателната станция ли? Не, не може! — запротестира Емил. — Кутията е малка, ще може да се побере заедно е мене.
— Да я държа аз в ръцете си…
— Да, заедно със Сандина може да се побере в чувала — съгласи се Думитрица.
Ион изтича направо при купа и почна да развързва вървите.
— Е, така ми харесва! Това се казва интересна експедиция!
— Като в приказката за Али Баба! — добави радостно Сандина.
— Какъв ти Али Баба! Това не е приказка. Това е приключение!
— Слушайте, момчета — продължи Думитрица, като прекъсна Ион. — Няма да си играем на приключения… и на крадци… Вярвате ли, че някога разумен човек е тръгнал да се бори за удоволствие? Ако ни пипне Спъну, знаете какво ни чака! Наистина, удава ни се случай да извършим небивало дело. Помислете си само! Открихме враговете на конефермата! Но ако Спъну избяга, както му каза преди малко Станку? Трябва да го хванем, затова трябва да се вмъкнем в скривалището му. Чувате ли? В скривалището му! Другояче не можем да влезем там. И така всеки ще пробие една дупчица на чувала си, за да вижда какво става, и да диша. Вземете си ножчетата. Но ще пробием и другите чували, за да тече по малко зърно и да отбележи пътя, в случай че се наложи да действуваме бързо. Ако видим опасност, разрязваме чувалите и излизаме. Сандина ще увием първо в едно одеяло да не се усещат ръбовете на алуминиевата кутия.
Сандина, Емил и Ион бяха напъхани в чувалите, изпразнени донякъде. Капитанът на екипажа доста се измъчи, додето върже отвътре отвора на чувала.
— Внимавайте! — каза той накрая. — Да не издавате глас, дори ако бъдете ударени. И да не кихате. Чакайте сигнал от мене.
Сега там имаше само куп чували. Но ако някой би могъл да види лицата на децата, особено лицето на Ион и Сандина, би прочел по тях само радост, шеговитост и най-вече сигурност в победата. Струваше им се, че едва сега почва голямото им приключение. Сигурни бяха, че скоро ще се върнат в къщи победоносно. Най-малкото, което Ион си представяше, беше, че ще има случай да мине като истински първенец в класа между редиците деца, които ще му ръкопляскат и ще пеят „добре дошъл“.
Смяташе, че най-после и майка му ще го прегърне радостна, защото е извършил и той едно добро дело.
Думитрица и Емил по-добре си даваха сметка за опасността, в която се бяха впуснали, и се бояха. Емил надвиваше страха си с чувството за дълг. Трябваше да бъде при приятелите си. И нищо не би го отклонило от това задължение.
А Думитрица потискаше страха си, като мислеше за другарите си, за родителите си и за конезавода, който толкова много обичаше.
Времето течеше много бавно. Нетърпението и вълнението на четирите деца можеше лесно да се отгатне от неспокойното движение на чувалите в купа. Едва когато се чу тропотът на конете, чувалите се заковаха на място.
Господин Спъну премери с очи големината на чувалите и почна да ги навързва по два и да ги мята върху конете.
— Згаберча трябва да ми е сложил в чувалите храна или оръжие, или някакви дрехи? — мърмореше си той, като опипваше чувалите и се оглеждаше на всички страни в здрача, сякаш му се искаше да ги развърже, ала не смееше. Когато вдигна чувала с Думитрица, стори му се май голям и се спря, като го тръшна на земята.
— Какъв дявол може да има тука? Да не ми е сложил цяло теле? Хм… Хм… Не е прост.
Извади едно ножче и се наведе да среже връвта на чувала. Думитрица не помръдна. Ала си даваше сметка за опасността и се готвеше да се нахвърли в борба на живот и смърт. Но странно. Господин Спъну се отказа, вдигна товара и го преметна като седло на гърба на коня Думитрица се отпусна, главата и краката му увиснаха от двете страни на коня. Конят изви няколко пъти глава към чувала. В това време Спъну подкара конете навътре в гората.
Свечеряваше се. Конете вървяха бавно, провираха се между дърветата и високите шубраци. Младите клонки шибаха издутите чували, закачаха се в тях и освободени, изсвистяваха във въздуха.
Четиримата смелчаци се спотайваха.
Гората почна да става по-гъста. Младите туфи, гъсти като четки, се превиваха и се кършеха под копитата на конете. Те напредваха бавно, спъваха се в дивите храсти, сплетени с клоните на дърветата.