„Добре тръгнаха работите! Работите вървят добре!“ — сякаш казваха веселите им погледи. Ала мълчаха, не прошепваха дори. Вслушваха се само в тропота на конете, които се прибираха в обора, и в ударите на собствените си сърца.
Когато се събуди през нощта, Сандина се изплаши и се сви. Конете хрупаха в тъмното. В един ъгъл някой, навярно господин Спъну, хъркаше дълбоко и зловещо. Не е лесно за едно момиченце, през каквито и премеждия да е минало, да знае, че спи в истинска пещера наблизо до един бандит. Толкова я беше страх, че протегна ръка и пипна лицето на Емил. Клепките му трепнаха уплашено при докосването на нейните пръсти. И той не спеше.
— Емил.
— Ш-ш-ш!
— Емил.
Сандина беше готова да се разплаче. И макар че се срамуваше от собствения си страх, би желала в тоя миг да бъде при татко Аксенте или още по-добре, при баща си в града. Толкова време беше минало, откак е далеч от дома си!
Емил я успокои като по-голям брат. Той разбираше добре, какво става в нейната душа. Ала все пак вярваше, че досегашните преживелици я бяха закалили, бяха я направили по-смела, по-самоуверена.
Защо се е разплакала тъкмо сега, когато до победата им остава още само един скок? Странно беше обаче, че нейното уплашено треперене се предаваше и на него, че страшното хъркане на крадеца го караше да потръпва от главата до петите.
— Изтощени сме, това е! Имаме нужда от храна — каза той, загрижен както винаги за физическата им издръжливост.
И заедно със Сандина заплануваха какво ще правят на следния ден.
Когато зората почна да се промъква през разкъртените, тесни и замрежени от паяжина отвори на подземието, господин Спъну се надигна намусен и разпръсна наоколо си слама. Прозя се продължително, протегна се и костите му изпукаха, после изпи шумно няколко глътки от бъклицата, измърмори си нещо и отвори вратата. Конете се струпаха и понечиха да излязат. Господин Спъну се ядоса и почна да ги удря. Няколко от конете се раздразниха и запръхтяха. Медина се изправи на задните си крака и отстъпи, готова да се хвърли в битка. Но в това време кончето й, притиснато в бъркотията, зацвили тъничко и жално, и тя се запромъква стремително между другите коне, за да спаси рожбата си.
Емил, превърнат на слух и зрение, така се възмути, че трябваше да стиска зъби, за да се въздържи. Ала брадичката — му се разтрепери от яд. На какво приличаха сега хубавите, чудесни коне на конефермата! Думитрица и Ион, събудили се през това време, се питаха дали сега не е удобният момент да нападнат Спъну? Биха могли да оплетат набързо въже, да хвърлят ласо и да стегнат краката или ръцете му. После да яхнат коне и да избягат заедно с целия табун. Не се запитваха накъде ще тръгнат и дали знаят пътя. През деня ще могат да се оправят. Но с ужас забелязаха пищова и камата, които блестяха на кръста на крадеца, и си направиха знак, че не бива да мърдат.
Господин Спъну се обу, затропа тежко, порови в една ясла, натъпка някакви неща в джобовете си и излезе.
Когато отново всичко утихна, децата се измъкнаха от скривалището си. Без да иска мнението на другите, Ион се затича на другия край, потършува из постелята на крадеца и донесе хляб, печено месо и вино. Децата седнаха на земята в кръг и се наядоха здравата. Ион дори, въпреки че другите не му позволяваха, пийна и малко вино.
После, за да не забележи Спъну, занесе остатъка от яденето на мястото му.
Замаскираха добре входа на ниския свод и решиха да видят каква тайна се крие там, колко е дълбоко навътре, къде води и може ли да им послужи за тяхната акция.
Тръгнаха приведени, повечето пълзешком. Вървяха и постоянно завиваха. Сводът беше нисък, коридорът тъмен, без никакво прозорче, през което да влиза светлина. Сякаш беше някаква огромна каменна къртичина, тайнствена и страшна. Когато стигнаха края на тая къртичина, видяха, че са се излъгали в очакванията си. Подземният коридор нямаше изход. Осветяваха продължително с фенерчето, но зеленясалите каменни зидове бяха гладки. Почнаха дори да чувствуват, че се задушават от тежкия, спарен въздух.
— Ще се връщаме ли?
— Да видим какво има по-нататък — каза Думитрица. — Тоя коридор все трябва да води някъде. Трябва да се съобщава с нещо.
Момчетата почнаха да очукват стените. Ион, пълзеше, удряше с лактите си стените от двете страни, с гърба си опипваше тавана, а с петите си тропаше силно на пода, ядосан, че никъде не се отваря нищо. Най-после, уморени, те се отказаха. Запълзяха назад един след друг по грубите, шуплести и влажни плочи. Ион, който единствен пълзеше по корем, спря се, подпрян на ръце, и каза: