Светлината на фенерчето разкъсваше мрака и на Сандина й се струваше, слизайки по криволичещата стълба, че минава между движещи се призраци, които ту се приближават, ту се отдалечават. Премаляло от страх, момичето стигна заедно с всички някъде дълбоко, много дълбоко. Нозете й затънаха в някаква лепкава кал. Мястото беше широко и празно, наблизо се чуваше тих ромон. Под лъчите на фенерчето заблещукаха водите на вадичка, която течеше в единия ъгъл. Спуснаха се нататък. Откъде ли идеше тая вода? Да не би от полите на Червен бряг? И накъде ли отиваше, като се изтичаше под зида? Дали тая вода не се събираше в подземната яма, дето беше паднал Ион? Както и да е, добра сметка са си направили ония, които са я каптирали.
— Тъкмо съм жаден — каза Ион и се отпусна на колене, за да пие.
Ала Сандина, въпреки стеснителността си, го дръпна за раменете:
— Не пий!
— Наистина, изворът може да е замърсен — обади се и Емил. — Не знаеш къде минава. Помисли си само какви ли не са идвали тук.
Сандина не каза нищо повече. Тя си представяше, че това е омагьосаният извор.
Като стъпваха внимателно по влажния под с неравна настилка, четирите деца заразглеждаха мрачното подземие. Чак на другия край се изправиха пред една прогнила врата. Нетърпелив, Ион я заблъска и тежките й мандала заскърцаха зловещо. Думитрица взе фенерчето и я освети отвсякъде. Вратата беше заключена с три катинара, два железни лоста и един синджир на бравата. Отгоре, от продънения таван, навярно беше текло от дъждовете, защото имаше следи по стените и по изкорубените дъски.
— Смятам, че тая врата е прогнила — каза Ион, като съдеше по засъхналите вадички. После, почопли дъската с нокът, а след това я заблъска с цялото си тяло.
Шумът от ударите се увеличи, когато Ион почна да действува с юмруци и ритници. Думитрица събра всички донесени тояги и ги свърза заедно. После зави с една дреха края им, да не прави много шум, и с всичка сила блъсна във вратата, като с истински старовремски боен овен. Вратата се проби. Полетяха парчета меко дърво и трески. Повториха удара. Като отчупи останалите тук-там късове дъски и трески, Ион се промъкна през дебелите железни лостове. Подир него влязоха приведени другарите му. Всички останаха заковани на местата си, слисани от това, което виждаха.
Отгоре, от много високо, светлината проникваше през тесен отвор и осветяваше помещението. Стените бяха целите покрити с оръжия: стари пушки и ятагани, саби и щитове, пищови и копия. В ъглите имаше широки дивани, покрити със скъпи килими, а под тях — нагънати други килими и губери. Ион се реши да вдигне сам капака на един железен сандък. Сандина гледаше със свито сърце и чакаше да изскочи оттам някой окован змей, затворен кой знае откога. Сандъкът беше пълен със сърма и тънки копринени платна, кожи, кадифета и коприни, изгнили от годините. На дъното имаше увити в платна и кожи стари пожълтели хрисовули, писани на непознат език. Сандина въздъхна облекчено и се залови да тършува и тя навсякъде заедно с момчетата. Едно от децата намери златен бокал, друго — сребърно блюдо и лъжици. Между два големи стола с високи облегала, украсени със скъпоценни камъни и с възглавници по тях, имаше кръгла маса, някакъв скулптиран мраморен блок. Думитрица почука по масата и се опита да я помести, обхванат от една мисъл. Всички се събраха около него. Какво беше намислил Думитрица?
Напънаха се всички и внимателно отместиха красивата бяла маса. После, като по даден знак, клекнаха. Под мрамора имаше голям, тежък капак. Ион го дръпна настрани.
— А-а-а-а!
След първото смайване децата разтъркаха очи.
— Съкровище… — промълви Сандина. — Съкровище.
Думитрица зарови ръце дълбоко в бакърения съд, отдето заискриха светлинки и се понесе приятен звук на нежно звънтене.
После всеки почна да си избира и да пълни шепите си с нанизи жълтици, огърлици от Маргарит, диадеми, блестящи като слънце, дребни накити. Разглеждаха ги, разклащаха ги, вдигаха ги над главите си. Емил се опита да разчете старите надписи по различните монети, но не можа. Сандина се осмели дори да опита на ръцете си няколко гривни…
Ион се разскача, после се преметна няколко пъти презглава на всеки диван поотделно.
— Пети отряд, трети отряд, втори отряд! Ура-а! — викаше той. — Оръжия, хрисовули, накити, злато!
— Ще ги занесем в музея — каза сериозно Емил. — Наистина, ще бъде нещо извънредно. Като дойдат изследователите, кой знае още колко нови неща ще открият под тия развалини. Жалко, че не познаваме езиците, на които са надписите по жълтиците.
— Знаете ли каква цена има всичко това? Знаете ли как ще бъде възнаградено нашето стопанство? — разпали се Думитрица. — Всички конюшни ще станат ултрамодерни, жилищата нови, ще имаме кинотеатър, културен дом, лятна къпалия и несравнимо училище.