— И за нас да се купи един параход или балон, както пише Жул Верн.
— По-добре самолет.
— Да, самолет, да можем да пътуваме навсякъде — съгласи се Ион.
Сандина не добави нищо. Тя щеше да бъде доволна, ако я взимат със себе си навсякъде, ако училището бъде хубаво, ако успеят да наредят музей… и да лети със самолет! Беше заруменяла от радост и вече не се боеше от нищо. Щом и тук не срещнаха змейове и магьосници, от какво да трепери? Чувствуваше, че беше победила страха си и можеше спокойно да се весели и от радост да пляска с ръце на плановете на момчетата. А те не се шегуваха.
Щяха да направят до конезавода една малка аерогара. Оттук можеха да излитат за всички краища на страната. Колко чудесно ще бъде! Ще разкопават древни градове, ще разровят пещери и руини. Какви ли не работи ще извадят на бял свят! Ще трябва ли да научат кирилицата, гръцки, латински и славянски? Нищо. Не е голяма работа! Ще трябва ли да знаят и история. Добре Много добре. Ще я научат.
— И как мислите вие? Ще можем ли да останем завинаги приятели? — запита Думитрица. — Хайде да си обещаем!…
— Обещаваме! — каза убедено Емил.
— Заклеваме се! — скочи Ион. — Заклеваме се! Ура-а!
Сандина запляска ръце със заруменели бузи.
— И да бъдем добри… и… да браним правдата в света! — завърши пламенно Думитрица.
— Ура! Ура! Ура! — извика отново Ион и с луд устрем почна да се премята презглава.
В сряда привечер четиримата смелчаци сложиха креслата едно върху друго над сандъка, покатериха се по тях и излязоха от тайната стая със съкровището. Поради зейналата огромна дупка в средната галерия не можеха вече да се върнат под свода по същия път.
Гъсталакът, в който се озоваха, напълно закриваше развалините и от тях не се виждаше нищо. Децата дишаха продължително свежия и благоуханен въздух на гората. Все по-добре е да се движиш на свобода, под небето, отколкото да лазиш под развалините.
Съкровището, разбира се, оставиха на мястото му, скрито под мраморния блок. Първо щяха да се върнат в стопанството и после ще дойдат да отнесат тия толкова ценни неща.
Засега бяха гладни и умираха от жажда. Ако намереха поточето, което течеше под зидовете, нямаше повече от какво да се оплакват. Търсеха опипом под бурени и шубраци в посоката, където смятаха, че трябва да тече вода. Но долчинката изглеждаше суха.
Завиха наляво, нагоре, решени да влязат в подземния обор. Там имаше една голяма каменна чутура и още една по-малка, пълни с вода, освен бъкелите и манерките на господин Спъну. Между храстите се отваряха пътеки и се губеха. Децата внимаваха да не се отдалечават и да не загубят пътя. Кривнаха пак наляво и потърсиха да открият някаква врата, през която да влязат в леговището си под свода. Но напразно. Дори не намериха тесния отвор, през който бяха излезли. Местата сякаш бяха станали невидими. Тоя път Сандина не си помисли, че са из чезнали, защото някой ги е омагьосал, а мислеше как да се оправят. Децата се загрижиха още повече, когато синкавите воали на нощта се потопиха в мрака. Те се сгушиха на земята и зачакаха да се появи отнейде Спъну и да издаде тайната врата на подземието, приспособено за обор. Обаче изглежда крадецът отдавна се беше прибрал. Нищо не мърдаше наоколо. Намериха китка млади дръвчета и решиха там да прекарат нощта. Покатериха се. Отначало ги измъчваше само жаждата, но по-късно ги достраша от вълци. Под тях шаваха дребни диви животни. Забелязаха зайци, които скачаха подплашени; една лисица развяваше опашка из тревите. Не бяха си представяли, че тук имаше толкова много дивеч. Без съмнение разливането на Яломица беше подгонило горските животни от три страни към север. И сигурно бяха близо до Вълчи брод, там дето, според преданието, някога са се въдили глутници вълци. Бяха чували да разправят, че цели групи изкусни ловци идвали тук да изтребват вълците и че дълго време горските пазачи не смеели да минат по тия места. Децата си шепнеха, наведени едно към друго, като наклоняваха младите дръвчета. Ион не мърдаше от страх да не падне. Друго, както и да е, но след срещата с вълка на поляната беше разбрал, че тая работа не е шега и единствената му надежда беше, че все някога ще се научи да стреля с пушка и ще им даде на тия зверове да разберат. За сън и дума не можеше да става. Отнякъде се чу продължително изсвирване…
Вратата на подземието изскърца и се отвори с шум пред самите деца. Господин Спъну се показа с фенера, като отмести завесата от хмел.
Децата бяха така изумени, та дори не си и помислиха, че крадецът би могъл да ги обере оттам като круши. Ала имаха щастие. Господин Спъну, който не подозираше опасността над главата си, вървеше напред с фенера в едната ръка и с револвера в другата, пронизвайки с вперен поглед храстите и туфите. Горските животни скачаха и бягаха в сянката встрани от силната и ослепителна светлина.