Тогава потърсиха дружинната, но тя беше заминала в града, тъй като имаше свободен ден. Телефонираха й. Тя отговори, че не знае нищо и каза, че се учудила, като не видяла трите момчета между пионерите, които участвували в претърсването на бреговете на Ситару край селото. Згаберча, Коцкан и Станку мълчаха. Първоначално те мислеха, че ще принудят смелчаците да се върнат и после ще могат да се бият в гърдите, че те са услужили на родителите им, но сега, след като обърнаха, лодката и не бяха сигурни дали децата са живи, замълчаха и зачакаха удобен момент да изплуват като масло над вода.
Най-после бащата на Думитрица разбра, че синът му е тръгнал с другите две момчета. Това се потвърди понеделник вечер, когато се завърна и ветеринарният лекар. Едва тогава Петрика и Рижавия споменаха пред Станку за радиопредавателната станция и поискаха да ги пусне при нея. Обаче Станку ги заплаши, че ще ги набие жестоко, ако само споменат пред някого.
Новината за тръгването на трите момчета да търсят Сандина вдигна всички на крак. Бащата ма Думитрица се чувствуваше виновен, че позволи на сина си, без да се запита дали приятелите му, които го придружават в „разузнаването“, тръгват със съгласието на родителите си, макар да мислеше, че тоя опит ще им бъде от полза и ще ги кали. Тревогата му за децата се превърна в страх. Чувствуваше се отговорен за трите момчета. Затова, без да се бави, взе една лодка и пое. Згаберча, Коцкан и Станку първи предложиха, да му бъдат в помощ. Можели да тръгнат заедно, ала по-добре щяло да бъде, казваха те, да почнат търсенето от повече страни. И тръгнаха по река Ситару и придошлите води, из ракитите край гората към Яломица. Тоадер пое направо на север. Искаше бързо да претърси тая част, където Думитрица казваше, че ще се отправят. Но след като — прекоси коритото на Ситару, там дето водата — беше дълбока, лодката му изведнъж се затлачи и с голяма мъка можа да я изтегли, и то като я върна назад. Пред него водата беше спаднала, на места дори съвсем се беше изтекла и оставила тиня и кал. Само локвите тук-там свидетелствуваха още за наводнението. Иначе всичко беше покрито с дълбока кал, в която човек толкова повече потъваше, колкото беше по-тежък. Какво трябваше да се прави? Вестта за отдръпването на водата от мястото, по което бяха сигурни, че са минали децата, разтревожи още повече всички. Значи децата не можеха да се върнат. Бяха без храна, а може би бяха затънали в калта на другия край на това тинесто пространство. На всяка цена трябваше да стигнат до тях. Трябваше да ги спасят.
Във вторник сутринта управителят на конефермата повика хората си. Те се събраха, съкрушени от тревогите, които бяха преживели. Болеше ги за изгубените коне, мъчно им беше за пострадалите животни. Те ги обичаха и говореха за тях нежно като за свои деца. Болеше ги и за материалните щети, които бедствието и подплашването на конете донесе. А изчезването на Сандина се беше забило като гвоздей в сърцето на повечето хора. Сега още три деца бяха в опасност.
Те чувствуваха, че не беше възможно, не беше справедливо да им се случат толкова много нещастия в отплата за техния честен труд. Чувствуваха, макар да не искаха да повярват, че някаква невидима злосторна ръка нанася тия тежки удари.
Когато леля Луксица дойде, разтърсвана от плач, всички наведоха глави.
— Кажете, хора, какво ще правим?
— Ще съобщим в милицията.
— А междувременно ще ги дирим. Ще отидем отвъд тинята.
— Какво друго можем да направим — отвърнаха в един глас управителят, Леонте и Диомеде, неговият син.
— Как ще вървим по това мочурище? Говорите си така, а хабер нямате — намеси се Згаберча.
— В края на краищата ще построим мост до гората.
— И инженери ли ще докараме от Букурещ? — ухили се ехидно Згаберча. Ала веднага лицето му се помрачи и каза: — Цяла нощ търсихме и викахме, колкото ни глас държи, и напразно.
— Сега поне знаем, че децата са отишли на север.
— Не би ли могло да се стигне там от другата страна, през Микшунещ? Чух, там мостът не бил срутен.
— Ами! Не е вярно — обади се Коцкан начумерен. — Нали ходихме там? Тиня! Пък и гората се разширява към Микшунещ. Има да вървиш, докато я прекосиш! Не е като тоя край тука, дето се издава като език.
— Тогава не остава друго, освен да направим един плаващ мост над калта, който ще почва отвъд Ситару и ще стига до северния край на старата гора.
— Да наслагаме дъска до дъска?
— Иначе как?
— Тогава нека заминат двама души до Фиербинц — реши управителят — да докарат от дървения склад талпи. А ние, момчета, в това време ще се постараем да свършим бързо работата си около конете, да не остават неподредени. Нали виждате как злините идват една след друга? Как мислите, докато пристигнат дъските, ще успеем ли да подменим постелките на конете, да ги нахраним, напоим и изчешем? Нека този път да напрегнем сили!