Нощта срещу четвъртък, мина, без Станку да се върне.
— Да не би Станку да е крадец?
— Непрокопсаник такъв!
— Гнусен убиец! Казвах ли ви аз, че напоследък беше станал някак особен.
— Бай Тоадере, Думитрица и Емил бяха нагласили радиопредавателната станция в канцеларията да им отговаряме… да говорим с тях, ала бате Станку не ни пусна да влезем.
— Каза, че ще ни пребие.
— Радиопредавателните станции! — плесна се по челото Тоадер. — Съвсем ги забравих! Не обърнах сериозно внимание… Как можах да забравя! Я да видим. Бързо… Да сложим един в действие… Какво… Какво е това? Кой е пипал тук?!…
— Какво е станало?
— Случило ли се е нещо със станциите?
— Децата трябва да са им видели, сметката.
— Развалени са! — викна Тоадер със стиснати юмруци. — Някои нарочно ги е развалил, за да не могат децата да влязат във връзка с конефермата!
— На кого още казахте, че сте се наговорили с Емил и Думитрица?
Петрика и Рижавия загледаха натрупаните около тях хора с очи, разширени от страх.
— На никого другиго. Само на бате Станку. Той каза, че ако кажем другиму, ще ядем голям бой.
— Няма никакво съмнение — обърна се милиционерският началник към управителя, лекаря и Тоадер. — Нашите разследвания тая нощ тук, в конефермата и наоколо, са безрезултатни. Има връзка между Станку, изчезналите коне, убитите коне, радиопредавателните станции и децата, тръгнали на разузнаване. Трябва да се претърси гората.
— Бихме могли да вземем с нас и един жребец — каза лекарят. — Като зацвили, всичките кобили ще му се обадят, където и да са. Но лъката е непроходима от тая страна.
— Можем да избиколим край Фиербинц, отвъд Яломица, към Мишкунещ и Нуч и после отново да минем Яломица и да влезем в гората от другата страна. Но нататък гората много се разширява. А не знаем точно в коя част се намират децата.
— Та нали затова и ние се опитахме да влезем в гората оттук, през тинята — добави Тоадер. — Доколкото зная, моят син смяташе да стигнат само до отсамния край на гората.
— Тогава как ще направим? — каза припряно управителят. — Горките деца! Вече четвърти ден, откакто са в гората. А за момиченцето вече няма какво и да приказваме… И баща й ще пристигне сега…
— Няма защо да чакаме — реши началникът. — Ще поискаме от Букурещ един самолет биплан. Лесно ще слезе на поляната до конефермата.
— Какъв самолет?
— П. О. 2. С него можем да слезем на една педя от върховете на дърветата. Много по-бързо ще действуваме по този начин. Нали така? С няколко кръга ще огледаме цялата гора. А и децата ще ни видят, те винаги наблюдават самолетите.
Не бяха минали и три часа и един пъргав, сребрист самолет с двойни криле и тънки витла закръжи нервно и слезе на поляната. Пилотът и милиционерският началник, готови всеки момент да тръгнат, разискваха до самолета с родителите на изчезналите деца, с управата на конефермата и дружинната ръководителка на пионерите от селото. Децата от конефермата, току-що върнали се от училище, се струпаха около самолета. Насъбрали се бяха и други хора. Бяха дошли от селото и Труца Нистор с Добрин, и цяла група ученици, които придружаваха Александруца.
— Виж, пише П. О. — каза едно от децата.
— П. О. 2. — уточни Петрика важно, понеже се смяташе един от тия, на които се уповаваше „Спасителният отряд.
— Там е пилотското място. А погледни вътре тахометър, алтиметър, манометър… обясни ни бате Флорин, пилота…
— Манометър — обърна се пилотът да го поправи.
— Няма ли покрив?
— Няма. За да могат по-добре да разглеждат и да търсят отряда…
Веднага след това пилотът се качи отпред, а милиционерският началник седна отзад, в кабината. Нагласиха на ушите и пред устата си апаратите за съобщение помежду си. Взеха бинокъл. Взеха храна, дрехи и медикаменти, да ги имат под ръка и да ги пуснат с парашут на момчетата, ако стане нужда. Витлото се завъртя с шеметна бързина. Самолетът се откъсна от земята с бръмчене. Децата, които се бяха отдръпнали в широк кръг, замахаха с ръка, пращайки мълчаливо поздрав на смелите си приятели.