Другите обаче не споделяха мнението на Ион. Те прекъснаха разговора и се обърнаха към неподвижния Станку. Сандина му повдигна главата така внимателно, сякаш пипаше малко — бебе, и Емил капна през превързаните устни на ранения последните капки от усилвателното. Това вече било прекалено! Ион се разгневи страшно. Сандина поне е момиче. Ето защо не обичал той да му се бъркат момичета! А Емил? Ненапразно му били измислили прякор Госпожицата!
Скочи и си удари главата в свода и без малко щеше да се развика, но Думитрица му направи знак да мълчи. Тон усилено търсеше по стената ключалката на вратата към средната галерия. Когато вратата се отвори, пред тях зейна, както и очакваха, дупката към подземната яма, тъй както беше останала отворена от предния ден. С помощта на тоягите, с гегата, която бяха взели от обора и особено с помощта на одеялото, което държаха за ъглите, децата успяха да хванат тежкия капак, увиснал надолу и да поставят на мястото им четирите плочи, от които беше съставен капакът. По тоя начин можеха да минат и да влязат в третата галерия и оттам по малката стълба да стигнат в тайната стая.
По тоя повод Ион пак има случай да каже какво мисли за героите на Жул Верн: добрите герои повечето пъти излизали победители, а бандитите, убийците, търговците на роби и пиратите винаги получавали заслужено наказание. Защо трябвало те да спасяват крадеца?
— Той непременно ще си получи наказанието. Сам казваше, че ще се предаде на милицията. Нали затова Спъну искаше да го убие? Не може да не се грижим за него, щом като е ранен. Бъди сигурен, че сведенията, които той ще даде, ще бъдат по-ценни, отколкото неговият труп. Кой знае в каква банда участвува Спъну и какво ли още крои. Ти не чу, когато се караха. Спъну е бившият управител на чифлика. А Станку не може да ни направи никакво зло в състоянието, в което се намира. Дано успеем да спасим живота му.
Ион търкаше несъзнателно темето си. Едва сега усети, че го боли. Не изглеждаше съгласен с другите и остана мълчалив, макар че помогна да замъкнат ранения вътре. Пренесоха през тая тайна галерия едно след друго радиостанцията, чувалите, манерките в най-дълбокото място на подземието. Сандина изпълняваше всяка поръка с трескава бързина и се движеше пъргаво като катеричка по капака на подземната пещера, като внимаваше да не се докосне о заключалките. Ион я погледна на няколко пъти с крайчеца на окото си. И тя дори се проявява повече от него. Значи той вече е негоден за нищо… Вървеше умърлушен, с наведена глава. А никой не му обръщаше внимание.
— Какво ще правим за провизии? — запита го Думитрица, когато всички се събраха в тайната стая, като се правеше, че не забелязва недоволството му. — Ще трябва да уловим някакъв дивеч… А колкото за хляб… Дисагите на Спъну бяха снощи пълни с хляб.
Само това чакаше Ион.
Той веднага се отправи към обора. Думитрица тръгна да го придружи. Като стигнаха до отвора на ниския свод Ион огледа наляво и надясно и — право при яслите. Спри се за миг нерешително. Ала защо да губи време? И грабна целите дисаги.
Щом трябваше да сменят жилището си и да се местят толкова на дълбоко, в стаята на съкровището, защо да не потършува тук малко? Може да намери още нещо. Върна се, разрови сламата и погледът му падна на големия електрически фенер. Чудесно! Дали няма и някоя пушка? В този миг Спъну отвори вратата. Не беше се чул никакъв шум. Навярно е дебнал! Или е вървял бос, за да огледа незабелязан всички дупки. За Ион беше безразлично. В следвания миг той беше станал невидим. Крачеше тихо, на пръсти, извиваше се, притискаше се в нозете на конете и ги погалваше, за да не се плашат.
Господин Спъну не забеляза нищо. Жалко за пушката! Но щом тоя начин да се промъква между конете бил толкова сполучлив, защо да не опита пак?
„Не отивай!“ — направи му знак Думитрица и заразглежда радостно електрическия фенер.
Но Ион се беше въодушевил. Почна да се гуши пак край бедрата на конете. Крадецът беше затиснал вратата с една от каменните чутури, сякаш се боеше от някого, и ходеше насам-натам. Ту хапеше устни, ту спираше и се заглеждаше в разчорлените гриви на конете, потънали целите в плява и бодли. Навярно си мислеше, че това занемаряване на конете ще намали цената им.
Ион стигна незабелязано до леглото на Спъну. То беше по-настрана и конете не можеха да му служат вече за прикритие.
„Сега е моментът!“ — рече си момчето, легна на земята и се зарови в сламата. После полекичка се примъкна към яслите. Ръцете му затършуваха пъргаво из сеното на яслите. Веднага напипа един малък револвер, една ловджийска пушка и един грамаден патрондаш. Пушката беше дълга, мъчно можеше да се извади. Патрондашът се плъзна бързо и Ион го улови с известен страх. Не можа друго да намери. Но чакай, тук на края има вързоп дрехи! Не се реши да го вземе. Много беше голям. Всъщност за какво му бяха тия дрехи? Важното беше да обезоръжи бандита.